— В Долната Земя ли?
Несигурност и нещо като едва удържан изблик на отчаян гняв:
— Ако трябва — там! — Окопити се под учудените й, станали плахи очи и спокойно додаде: — Този път Цветето няма да се измъкне, ами къде е Долната Земя на змейовете ще каже. Узная ли туй, Път дотам ще намеря. Поне сигурно, че Верена там е, не нейде неизвестно къде!… Бре, че хитроумен бил Радан — никой не я усети в онзи камък!
— … Но… защо си я търсил така упорито, пък и сега, щом вече има кой да се грижи за нея, ето Радо…
Витан я прекъсна толкова рязко, че тя онемя. Нима той можеше да бъде груб??!
— В десети век ще я върна! — изрече младият магьосник и Симеонов джамач.
Елица опулена слушаше разпаленото продължение:
— Да пречистя Историята, мила! Спомни си що е записано в учебниците ви днешни, нека има грешки там доста, ала виж — подир Симеон Велики всичко в България, духът на Авитохол, Ирник, Аспарух и други велики канове се изражда! Обидихме змейовете, що ни закриляха отдън времена, Елице! От десети век до сегашно само упадък и смаляване гледам, повярвай ми! Смаляват се не просто земи — какво значение има туй! — смаляват се сърца и души! Не бива!!! В цял свят се не диша! Затуй Верена трябва да се върне в своето време и да стане Царица вместо Петър.
Девойката нервно се изхили.
— Ха, Дичо ще стане цар ли?
От Витан лъхна студенина.
— За Радослав изобщо не може дума да става. Той… той ще изчезне в небитието на Небитието.
— Как така в Небитието…
— Той е от хода на историята, която не е бивало да се случи. И просто няма да го стане. Друг ще бъде. Другият цар-Симеонов син. Или… някой още по-достоен.
— Ти ли? — внезапно за себе си изстреля Елица и моментално съжали.
— Аз? Бих могъл. От потекло съм, що Владетели на България дало е през Размирните години против Гноеносния император. Ала не ща. Ще се върна при теб, Елице…
— Но аз съм тук!
— Не — упорито отвърна Вананд. — Ти си там. Ще се завърнем, щом аз променя историята…
щом аз променя историята
Въздухът, колкото и да влизаше в гърдите й, не можеше да я засити.
щом променя… ИСТОРИЯТА!
— Как така ще промениш историята?
— Туй най-пресветлото и градивно дело на живота ми ще е, Елице, обич ми скъпа! Обучаван бях за багаин колобър, за воинска магия, за разрушител, на Смъртта услугвач, че да вирее на чисто здравият живот. Ала сега мога да сторя нещо инакво!… Сам стигнах до Висшата магия… Виж, истина говоря.
И той… изчезна!
Елица премига.
От празното пространство се донесе гласът му:
— Взри се по-внимателно. Таз магия не е за разума заблуда. Истинска е, от Последния Пръстен. Ако се вгледаш, ще познаеш, где съм.
Наистина. С голямо усилие Елица различи над пода едва-едва трептяща мараня. Оптичното изкривяване имаше очертания на човек. Витан изплува сякаш от въздуха, като да бе скрит в гънки на покривало, върху което някой прожектираше действителността.
— Лошото е, че с очи си да виждам не мога, щом незрим съм. Ала за тогава слух аз имам, осезание… и колобърското ми око. То в главата ми е. Научил съм го. Сам. Без Учител. Така се случи. И сега възможност държа за промяна на грешки сторени. Най-висшето изкуство как се владее и опазва читав Всемира. Не като както приказките-картини на синематограф, с машини някакви. А с воля и магия.
— За какво ми говориш?
— За пътуване във времето. Назад. Напред. Встрани. Отново и отново.
Назад. Напред. Встрани. Отново и отново.
— А… защо самата Верена не го е направила, това де, да се върне в своето си време?
— Има неща, които дори змейовете не знаят.
— Ами ти, ти как така го знаеш?!
Самодоволно:
— Узнах го от Цветето. То само̀ не усети се какво ми е издало…
Елица мълчеше.
— Помниш за него, нали… То не е туй, що изглежда. Не е живо. Дори не съществува в никой реален Свят! То от умове сбрана мъдрост е, не всичките човешки. То мост е към знанието на отвъдното…
Момичето мълчеше.
— Елице, чуваш ли ме, мила?
Вместо отговор тя замислено подхвана:
— Радослав и Верена… Не, не бяха от онези, които се натискат и лижат по спирките, нито като все едно са сами на този свят, нито за да се покажат… Но пък и не се държаха сякаш са чужди, както става модерно сега. Личеше си, че се радват от това, че са заедно, без да го изпъкват…