— Елице… — с лека досада и нетърпение се намеси той. Девойката повиши тон, гледайки право пред себе си:
— Личеше им, че са един за друг, личеше им, че са заедно, дори да бяха в различни ъгли на стаята. Помежду им прехвърчаше нежност. Усещаше се… И ти… ти искаш да убиеш любовта им? — тя обърна лицето си към неговото и Витан трепна. — Заради своя чудовищен експеримент? И… откъде си сигурен, че това е възможно? Как можеш да си сигурен?!
— Защото проверил съм. Сторих веднъж една малка промяна за проба… ала трябва ми Верена-змеица, за да владея по-тънко Вселенските сили, тя ще ми помогне. … Не сполучих докрай, ала видях, че възможно е. И го мога.
Мога… да променя… Историята…
Тя се смрази.
Той зареди развълнувани слова, които не влизаха в ушите й. Стоеше приведен, с искрица молба и престорен възторг в очите. Ловеше я за ръцете, а тя за първи път не почувства сладкото отмаляване при допир с тялото му.
— … Ала виж, виж какво ще стане с Българите, Елице, ако поправя грешката на Радан и сдобря народа ни със змейовете! Светът ще бъде по-добър и по-справедлив!
Елица потръпна.
— За сметка на една обич…
— Нима не заслужава?!
— Нацистите май са казвали същото. А преди тях инквизиторите.
Той се свъси.
— Знам ги нацистите… бях на техен парад в Нюрнберг-град. Кошмарно. Следващия път, когато се върнах, видях, че Страшната война, която предчувствах, сбъдната е. Макар сетне въгленът жив за виновен изкараха, а не немирната ръка, що го бе връз чергата хвърлила! Да, нацистите бяха… и са… много неприятни… Ала за туй, което ти говоря — инакво е!
— Кое е различното?! Ей така, с лекота ще изтриеш всички, родени след началото на твоя проклет десети век, ще ги избършеш като тебешир от дъска. Хиляда и сто години — хоп и ги няма!
— Ще има нови хиляда и сто. По-честити, по-достойни. Без толкова кръв и мъка. Без толкоз лицемерие и подлости. Няма да има много от несправедливите неща…
— И мен няма да ме има, Витане. За това помисли ли?…
Тупна като изтървано мълчанието. Зейналата пауза-пропаст завърши със сподавено негово издишване:
— Не може да те няма, ти…
— Защо не оставиш Миналото да си бъде такова, каквото е било? — прекъсна го тя. — Добро, лошо, справедливо, несправедливо… Какво значение има това за нашето Сега?! То затова е Минало, защото е вече зад гърба ни. Ако ние, хората, сме научили поне нещо от всичките тези хиляди и хиляди години, тогава ще бъдем и по-щастливи… и по-честити. И нямам предвид само нас си, само България, а всички хора. Всички.
Той се силеше да преодолее пукнатината, усещана помежду им. Но само намери упорито да повтори:
— Мога да го сторя. Знам как.
— Какво като знаеш! — избухна тя. — Нима всичко, което го знаеш, трябва да го направиш?!! Приемай нещата такива, каквито са!
Загледа я с недоумение.
Елица пламна и се сви засрамена. Заля я апатия. Прошепна:
— Извинявай — отрони, без да е убедена, че има за какво да се извинява. Знаеше само, че се изпари желанието й да общува с Витан, да спори и разисква налудничавите му идеи — за това нямаше сили.
А той продължи с укрепващ глас:
— Не достига ми само туй, което има дори едно змейско сукалче, за да стане според плана ми. Да, много неща ще изчезнат… и никой няма никога да узнае, че изобщо са били. И най-мъничката мъничина от Всемира не ще си спомни за тях. Ала тъй ще е по-добре. За онези, които биха могли да се родят. Че навярно затуй изпратен бях! Заклех се и… не, не ме е страх да наруша клетвата, не. Ала аз вярвам в нея. Вярвам, че туй, що го възнамерявам, честито ще да е. Нямам избор, Елице.
„Фанатик“, помисли тя кухо.
Беше виждала, сблъсквала се с такива — кришнари, евангелисти, родни православни бръснати глави. В костюми, в роби, в дрипи, с черни дънки и черни кожени якета или пък съвсем нормално облечени — всякакви. И що за разлика имаше между желаещите чиста нация, чиста вяра или светло бъдеще с веднъж завинаги установени висша справедливост, благоденствие и щастие:
Който не се весели, ще бъде разстрелян.
Който не обича ближния си, да бъде пребит с камъни.