Който не желае да воюва за Доброто — предател е и брадва за него!
Каза бавно и унесено, загледана в танцуващото по гърнето магическо огънче:
— Не. Ти си този, който има избор. Но само ти. И държиш съдбите на цял свят… а никой друг освен теб няма думата. Не се стремиш да разбереш, но да осъдиш.
Замълча.
— Елице…
С колко молба и отчаяние бе зареден гласът му! Тя пренебрегна обръщението и крехко промълви:
— … Обичах те…
(Вананд отметна глава като от шамар, зениците му се свиха в точки при натъртеното миналото време)
… но не мога да изпитвам обич към някой, който се мисли за Бог, не мога да чувствам нещо друго, освен страх от такъв… от такова същество… Уморено ми е. Не ме докосвай.
Тя тромаво се отпусна на миндера, сгуши се към стената и придърпа върху себе си прашната черга.
Вананд остана с безумно-умоляващ поглед, забит в гърба й.
Усети как тя заспива, сякаш бе болна.
Секундите отлитаха. Постепенно чертите му се отпуснаха, страдалческата гримаса изчезна… лицето му се втвърди и заприлича на гипсова маска. Той се надигна безшумно, без да раздвижи въздуха, и с почти равнодушно, макар и внимателно движение посегна да поправи завивката й. Миг само задържа ръка неподвижно при вида на побелелите Елицини юмручета, притиснати към гърдите й, на лактите — опрени в коленете. Вананд свали одеялото от прозореца и загърна Елица с него. Постоя над свитото на геврече момиче.
Навън едва зримо сивееше, ала тъмнината още не се бе предала. Той се изтегна на пода, като подпря глава на кютучето. Заби неподвижен и замислен взор в порутения гредоред. Не след дълго младият колобър се сепна и тихо щракна с пръсти. Вълшебните огънчета се свиха в искрици и угаснаха. В мрака на стаичката той задиша спокойно и равномерно.
Но не заспа.
Не се чувстваше никак спокоен. И не тъй отскоро, от таз нощ. Неволно докосна раната на слепоочието си. Как бе допуснал той, Боила боила колобърът на всички времена, сегашни и предишни, някакъв си хлапак да го свари неподготвен?! Все пак биваше трезво да прецени, че грешката е негова — не бе догледал решимостта на измамения в очакванията си момаж и едва успя да отнеме силата на барута, че оловото само го замая с тежка пестница. Да, младежът, този Кристиян, веднага щом пратен бе в несвяст, дори мил му стана с детинското си юначество. Ех, живееше все пак нещо от нявгашните Българи в душите на сегашните…
Витан-Вананд мислеше. Като никога преди той не усещаше ясен взор към целта си. Заръката на Царя, срещу когото бе точил сабя ведно със съзаклятници за Старата Вяра — тази повеля не бе просто още едно поле за юнашка чест, не бе за него само предизвикателство. Не, тя го водеше, станала същински смисъл на живота му, единственото оправдание за жертвите, които бе задължен да принесе на олтара й. И в това отлетяха години — през него, и векове — покрай му. Историята на рода, кръвта и земята му. И едничката упоритост да вярва, че заповедта на Симеон ще да бъде изпълнена, упование в това го крепеше, даваше твърдост на ръката и сърцето, бистрота и хладина на ума и равновесие на духа… Вярно, не всякога, ала и миговете на слабост и съмнение изживя, та премина. И ето че сега…
Витан отново прекъсна разсъжденията си и се завърна в началото.
Нима има по-висше и по-благородно призвание от това, щото да поправиш една неправдина?… Ала наистина ли бива?! Ами пък, ако пак се провали?…
В лет, кога още по-силно затрещя Империята, той се помъчи да стори еднаж промяна в хода на съвсем близкото минало.
Леле…
Гръцко три години земетръс го тресе77! Че и навред из юга на Балканите потрепваше гневно земята, а самият той, въобразил се веч за Велик Магьосник, едва се отърва от пропадане в небитието на Небитието, където и шепа прах не щеше остане…
Почна да внимава с уменията на Третото ниво. Премисли внимателно и претегли що бе свършил не както трябва и се реши на нов опит. Никога не повтаряше сторени неслуки, ала взе, че накамари нови. Искаше да отърве света от Втората страшна война. И не случи да попадне в нужната година.
Помнеше как ефектът от скока във времето предизвика дерайлиране на пуфтящ трен. От вагоните се закрещя на немски, диво се затропа да им отворят вратите. За щастие катастрофата не бе тежка. Вананд се сви в калта под ръсещото ситен дъжд небе, когато край него притичаха, шляпайки тежки пръски, неколцина войника и с тях — цивилни. Те спряха суетливо пред един вагон, от който на славянско наречие псуваха неоправията. Отвориха, отстъпиха назад и загърмяха вътре към воплите… От околните вагони се развикаха още по-страшно. Вананд реши да се омита. През цялото време, докато не стигна някаква дребна гара, той се чувстваше много особено. Раздвоено, неясно, сякаш нещо тътнеше в предродилни мъки… или се разкъсваше…
77
Гръцко три години земетръс го тресе… — юли-август 1870 г. до есента на 1873 г. На 25 октомври 1870 г. е било видяно северно сияние. Най-много е пострадала Токида, разрушен бил град Анфиса; трусове се усещали до средата на 1876 г.