— Не мога! — отвърна мегафонът с нещо като въздишка. — Първо да се договорим. Ти обещаваш, ние обещаваме.
Мълчание.
— Не бива да те оставим да си идеш, без да ни кажеш какво си търсил тук! Кой си! Знаеш ли каква каша става при нас, а?! По дяволите, от жизненоважно значение е за държавата…
— Не ме интересува твоята държава, стражнико.
— … ъ… Добре. Добре! А… Ти сърце имаш ли?! Чуй я как плаче! Чуй! Оставяш я в големи неприятности. Не ние. Има по-силни от нас! Тези, които сега натръшка, началниците им ще натискат да ни изядат живи! И на приятелката ти хич няма да й е сладко. Помогни ни да я предпазим, ей! Да не мислиш, че много ми е кеф все да сме на гъза на географията и да ни третират като тъпи туземци!…
Мълчание.
— Наистина нямаш сърце…
— Отпуснете оръжията. Закълнете се. Идвам.
Настъпи объркване, едновременно облекчение и нов скок на напрежение.
— Да се закълнем? — заекна мегафонът.
— Да. Закълнете се, че няма да тормозите и притеснявате Елица, няма да я затваряте или разпитвате, без тя да желае. Нищо няма да сторвате на нейни роднини и близки. И ако нещо случи й се… клетвата няма да пита вие ли за туй вина имате!
Георгиев се подвоуми.
— Заклеваме се.
— Всички!
Сътрудникът подкани временните си подчинени. Нестроен хор избоботи поисканото.
— Нека всеки докосне земята под краката си, небето над главата си, да сложи длан на сърце, на чело, да хване колана, а сетне да вземе оръжието си и нека ясно извика, че се заклева! — нареди безплътният глас.
След всичко видяно никой не мислеше да спори.
Корави мъжки ръце пипнаха калта по шосето, с която сетне изцапаха челата си, издигнаха пръсти към тъкмо просветлялото в този момент небе — мнозина потрепнаха при това, — притиснаха юмруци към туптящи гърди, хванаха коланите…
Кой знае защо, почти всеки предпочете да докосне нож или кама, когато в един глас се стрелна към пробилото облаците слънце мощно като на парад „Заклевам се!“.
— Нека светкавица порази клетвоотстъпника — думите на Витан-Вананд се сляха със страхотен трясък и над шосето се сгърчи, пламна и угасна синьо-бяла мълния — … и нещастие да носят и жънат родените от кръвта му до трето коляно!
В очите на командосите, пожарникарите, военните, пилотите на вертолетите и лекарите от линейката плуваха позеленяващи петна, ушите отглъхваха от гръмотевицата.
Слънцето ги огряваше, шумоляха листата на дърветата, капеше вода от опразнените резервоари на пожарните коли. Чу се въздишка. Стон. Измърморване. Елица беззвучно хлипаше, хванала се за рамото на антитерорист с насълзени в прорезите на маската очи.
Чакаха.
— Идвам — чу се гласът на младия магьосник.
И той изникна от въздуха край мотоциклета. Сабята в ръката му наистина светеше.
— Ето ме.
Униформените мъже го гледаха и не помръдваха. Джамачът обиколи с немигащ поглед колегите си от двайсети век.
— Ето ме — повтори Вананд. — Пленете тялото ми.
И се обърна към Елица.
Усмихваше се.
Меко и малко тъжно.
Устните му казаха нещо, но тихо, нещо, което само тя от всички други чу.
Сетне вдигна сабята си като в някакъв салют. Стоманата застана водоравно на височината на широките рамене. Изпънат като постови на знаме, Вананд не откъсваше светлите си очи от кадифенотъмните на Елица.
Полицаите се раздвижиха. Георгиев и другите началници нетърпеливо им махнаха: хайде де, какво чакате?!
Колобърът изпусна сабята.
Гаснещата халосия падаше бавно като във вода и щом докосна земята, пръсна се на парчета, на пламнали в искри капки, сякаш горяха в чист кислород железни стърготини. За секунди стана на прах и пепел.
Стряскащо забоботиха от само себе си автомобилни двигатели, оживяха оцелелите фарове и прожектори.
Хората от блокадата вече тичаха към него, а той се свличаше, залитнал напред — есенно листо в средата на жегаво-дъждовното лято на 1998-а година.
В далечината писна сирена — кой още иде?
Елица с писък и ридания се хвърли към проснатия Витан.
Подхванаха го от асфалта, първо непохватни и вдървени, а после припряно се засуетиха. Георгиев опипа пулса на младия мъж. Лицето на Витан бе чисто, безоблачно и със застинала усмивка…
— Линейката, бързо!!!
Уф, потрябва все пак…