Предвид мисията на загиналите, нещастните случаи се потулиха от преса, радио и други любопитни организации.
Повече никой не смееше да закача семейството на инженер Браничев и особено дъщеря му.
Дори на непредупредени за това обикновени полицаи кой знае защо не им хрумваше да се заядат с момичето, което винаги носеше на пояса си княжески разкошна кама.
Регистриран случай на опит за кражба на това несъмнено ценно оръжие завърши с тежки последици за апаша. След електрически шок той остана с безнадеждно парализирана ръка и се преквалифицира в просяк.
Кристиян Аргов излезе от болница две седмици след „залавянето“ на Витан-Вананд от рода Угаин. Младежът отначало имаше пълна амнезия, сетне паметта му се възстанови… но избирателно за период от две години и половина, а изцяло му липсваха спомени за последните два месеца от живота му. Нещо бе изтрило тези дни завинаги от неговото съзнание. Отричаше да познава лицето от снимките на средновековния пришълец. Името Елица Браничева също не му говореше нищо, макар че след ловко инспирираната им среща се опита да я покани на кино.
Колобър Вананд лежеше в правителствена клиника извън София. Бе в дълбока кома.
Елица понякога я пускаха при него. Георгиев не бе сантиментален, но предпочиташе да не я вижда как седи, мачка цветята, които донася, и тихо рони сълзи. А напоследък и това не правеше. Просто коленичеше на пода край леглото, улавяше безчувствената ръка и оставаше така, докато просълзени сестри и смутени доктори не я помолеха да си иде. При това те свирепо режеха с очи униформените пазачи. А те, на свой ред, неподвижно се втренчваха в една точка, по-безмълвни от британски гвардейци пред Бъкингамския дворец. Елица си тръгваше като сянка — винаги еднакво облечена в нещо ярко и чудновато, сякаш ориенталско. Острите черти на лицето й ставаха щрихи на безмилостно обвинение към всички, които й бяха отнели любимия човек…
… защото вече никой не вярваше, че Витан ще се свести.
Въпреки изумителния факт, че не се забелязваха никакви признаци на мускулна атрофия. Нямаше и отоци от залежаване.
Раничките от биопсии по тялото му зарастваха за секунди, ала самите тъканни проби се разлагаха и гниеха с невероятна скорост. Параметрите на състоянието говореха за безпрецедентна стаза: силно забавен пулс — едва десет удара в минута при паднало под всякакви норми средно артериално налягане и телесна температура почти като у труп. Пациентът правеше не повече от три дихателни движения за минута без респиратор. Колкото и да се мъчеше вносният апарат за командно дишане, измереното във венозната кръв парциално налягане на кислорода свидетелстваше, че организмът на Вананд упорито не консумира повече от един на сто спрямо нормалното количество животворен газ. Освен това респираторът често спираше и техниците се кълняха, че няма никаква повреда в апарата…
Самописци на електроенцефалограф чертаеха силно сплескани криви линии, които не приличаха на нищо познато, сигналите почти се губеха под чувствителността на прибора.
Специалистите-медици почнаха да отбягват стаята му.
Златният Симеонов знак за извънредни пълномощия, който предизвика отчаяни молби от страна на посветени експерти-археолози, необяснимо се топеше като восък. Без радиоактивно излъчване, без покачване или понижаване на температурата — изчезваше. Физици и други учени трупаха математически обосновани хипотези, на които единствен Георгиев не хващаше вяра. Но той предпочиташе да мълчи не само защото не го питаха.
А печатът се изпаряваше ден след ден и вече бе пресметнато кога ще изчезне окончателно без следа… може би обратно в своята си далечна епоха.
Където всъщност си му беше мястото.
Иначе планетата не се бе променила, светът на хората си оставаше същият.
Европа се правеше на сляпа. НАТО продължаваше да плаши лошите сърби с удари от въздуха, без да предприема нищо. Югославия затъваше в мъчнообяснимо за западните мозъци безумство. Палестинци се ежеха с израелци, гърци с турци, богатите не разбираха бедните и ги презираха, а бедните мразеха богатите и им завиждаха. Някои живееха в Интернет, други съществуваха като скотове. Български съдилища оправдаваха бандити и връщаха за доразследване обрастващи с мухъл дела. В страната гръмко се тръбеше, че ерата на мутрите била отминала. Умираха тропическите гори. Business über alles. Нищо ново.