Зако. Лъчезар Хисарски.
Това име предизвикваше недоумение винаги, когато Георгиев отваряше папката с милостиво даденото му нещо като резюме и украсено с гриф „Строго за служебно ползване! Нарушителите ще бъдат санкционирани по…“. След известно усилие Ясен си спомняше за какво става дума и тогава изпитваше кухо безпокойство.
Въпросното лице не бе открито никъде в страната. И никой не се тревожеше за него. Даже баща му. Сякаш го бяха забравили и малцината приятели, които той имаше.
Георгиев много би дал да разбере дали и Елица Браничева не страда от тази склеротична епидемия. Но, естествено, не му стискаше да я попита.
На всичко отгоре беше намразил и всякакъв вид дъжд. От думата „мълния“ той получаваше тикове в дясното око.
Ясен често редеше в тетрадка записки за трите си срещи с онзи среден на ръст, мрачен свой набор и изпъстряше листа с объркани въпроси. Посред нощ ставаше, четеше ги, после с часове седеше и зяпаше телефона, по който можеха да му се обадят от някакво непостижимо измерение.
Не си го признаваше, но тайно разчиташе на прошка.
Тънка нишка от по-високо пространствено измерение съединяваше тялото на Витан-Вананд с неговата енергийна същност, вечното и неунищожимото, според някои учения, естество на всяко живо създание.
Иначе казано — Душа.
Той не се интересуваше от природата на състоянието си. Бе успял да спре на ръба на смъртта и с интерес оглеждаше тялото си, проснато сред неразбираеми нелепи машинарии и грижливо го поддържаше с минимално необходимата жизнена сила. Наблюдаваше как около него се суетят и шашват кутугерите от странното и чуждо бъдеще на родната му страна. Особено го забавляваха споровете им около това как точно да нарекат наблюдаваното от тях:
„Но моля, колега, за каква vita minima може да става дума при толкова много подкритични параметри, обяснете ми…“
Можеше да прекъсне връзката с тялото си и навярно мъдрите мъже и жени в бели престилки щяха тайничко да се възрадват, че чудото, в което не вярваха, ще е изчезнало и повече няма защо да го мислят.
Само че Витан твърдо не желаеше да постъпва така.
Не бе спечелил с хитрост тази битка, за да се отказва от войната.
Да, спечелил. Той изпълни обещанието си и предаде тялото си на стражите на непознатата му България. Това, че неколцина се опитаха да нарушат дадената дума, не го безпокоеше — клетвата му ги застигна и други не биха дръзнали нова глупост. Ала все още пред и в болничната стая стояха облечени в брони и с маски на лицата багаини със своите огнебойки…
Все пак храбри воини имаше и това време.
Скоро обаче те щяха да си отидат — боилите им вече не мислеха, че ще може да го върнат в съзнание. Лечителите все по-често повтаряха изречението: „Вероятна е необратима некроза на мозъчните тъкани в резултат на хипоксия81“ и командирите бяха на път да им повярват. Възгеч щуротии, разбира се. На два пъти Витан-Вананд скришно от тях се бе завръщал в тялото си, колкото да свикне да го прави бързо и без да потревожи мъртвите машинни гледачки, оплели с пипалцата си цялата му снага. И нямаше такива грозни усещания като „некроза“ и „хипоксия“. Брей, че гадни думи, навярно ромейски…
Та скоро войниците щяха да напуснат. И тогава последната пречка щеше да падне и даденото им обещание щеше да е изпълнено. Щеше да влезе в тялото си и да избяга. Може би преди това ще им подхвърли някоя мърша и ще палне един хубав пожар за замитане на следите.
Защото имаше задача — Царска Заръка, не шега работа.
Преосмислена и обновена.
А съществуваше и още нещо. Една така смутила го жена, в чиито сънища се явяваше да я утешава за мнимата й загуба.
Всъщност Тя бе единствената сериозна причина, която го държеше да не прекъсва връзката с измерението на живите.
Срещата им го бе разтърсила, раздялата — също. Сега, безтелесен, той проумяваше много неща. Едното от които — със срам. Приличаше си с онез малчугани от всякой век, които много знаеха и можеха, ала не бяха нито мъдри, нито отговорни. Самотата бе го разглезила да приема само своето си виждане без всякакви съмнения. А не биваше тъй, защото владееше веч страховити Сили!… А си оставаше духом същото младоче-чираче — припряно, нетърпеливо и глупаво. И всичко туй разбра го от Елица.