Тя, милата, се оказа по-мъдра от него, без да е учила за магьосник.
Не желаеше да се раздели с нея.
И той мечтаеше заедно с тъмнооката девойка, пееше й песните си, разказваше й нечуто, без думи, всичките чудеса, които познаваше.
И все по-често се питаше — а не е ли тя същинската Елица, последвала го през вековете по Царската Заръка на собственото си сърце.
Герман, 1998 г.
Послепис
Както винаги, Зо̀ра се пробуди от кошмар: дъщеричката й се давеше в грозна черна кал, а тя не съумяваше да й се притече на помощ.
Жената втренчи безумни очи в провисналите от тавана паяжини, докато не осъзна, че всичко това е било само сън.
Погледна себе си. И вълнена риза да бе облякла вместо свилена, пак личеше колко е измършавяла, на вейка станала… Ох, леле…
Надигна се в постелята, подпряна на плачещи от слабост ръце, и вдървено седна. Завивките бяха сритани в усукана топка, възглавницата — влажна. Мокри бяха и страните й, когато разтърка с шепи лице.
Зора погледна към мъжа си.
Той продължаваше да е в безвременен транс, люспите по тялото му приличаха на мъртъв камък, не светеха с прекрасна мека светлина. Безжизнени изглеждаха и очите му, и бяха застинали като на статуя силните му криле.
Той спеше — непостижимо дълбоко, ужасяващо. Иначе би умрял от мъка. Зора едва го склони да изпадне в това състояние, което все пак не бе смърт.
За разлика от него, тя вярваше, че дъщеря им ще се намери.
Жената отпусна боси крака върху почти вледенените плочи на почивалнята. Студът я опари, качи се на неприятни тръпки по кожата до врата. Зора вдигна настръхнали рамене и бърже се пресегна за наметалото си, сетне побърза да нахлузи ботушите от същата материя.
От старата кожа на съпруга си.
Само нейната топлина я убеждаваше, че нейде в сърцето му се таи искрицата живот. Не би понесла да загуби и него — нима Господ можеше да бъде толкова коравосърдечен!
Чрез тази чудна дреха тя поддържаше някаква странна връзка с мъжа си — четвъртитите люспи я пазеха от студ, страх и болка, вдъхваха й кураж да продължи да вярва, молеха я: „Намери я, намери я“… и страдаха в очакване заедно с нея.
Дори побеляха ведно с косите й.
Тя се ядосваше за това, че се е прошарила. Миеше главата си с различни отвари, които пущаха чер шар82 — не можеше да понесе, че щом момичето им се върне, ще я видят състарена от печал, дори да се скрие в най-сумрачната кула на зертона, където да не й личат толкоз бръчките от плач и от мръщене зарад болката в душата.
Докосна сребърния медальон, туптящ на гърдите й. В него имаше малко от кръвта на мъжа й.
„Може да ти потрябва — бе й рекъл той. — Ти сама ще разбереш кога, Мила Приятелко. Прости ми, че толкоз само ти оставям от мен…“
Зора притисна лице към студеното му тяло и притвори очи.
Ала този път не проплака.
Уморила се беше и от това.
Само веднъж досега бе използвала няколко капки от горещата течност в медальона.
Спаси едно хлапенце, ухапано от бясно куче, едва пролазило момченце. Злати се казваше. После, когато отново се качи в Горната Земя човешка, научи, че голям юнак бил станал… и юначно загинал. Поплака на гроба му, сещайки се за палавата си синеока и бързокрила щерка. Ооох, дечицааа, само за смърт и загуби ли ви раждаме, милиии!…
Беше предпоследния път, когато си позволи да направи нещо в Горната Земя.
А първия път, когато съвсем се намеси в чужди работи, беше… кога? Комай през Голямата страшна война, която водеха тогава човешките царства. Случи се да зашлеви един невръстен пакостник, който мъчеше бездомно куцо кутренце.
След това дълго мисли и премисля, редно ли е да се бърка в изоставения от нея свят. Там нещата вървяха все по-неразбираемо, дори речта на народа й се променяше до неузнаваемост, хората приказваха все повече славянски думи, а сетне — и чуждоземските слова на поробители и изедници. Не й харесваше да се връща, но Горната Земя бе й отнела милото чедо и тя я търсеше като грешен дявол — бяла, висока, самотна и мълчалива… Навярно родният й свят си отмъщаваше за измяната… както навремето я осъди татко заради ромейската вяра. Нима е само ромейска тази вяра, която повелява на хората да се обичат, да бъдат добри и жалостливи?!…