Горната Земя й бе чужда. Говорът там й беше чужд. Чуждо и враждебно, отнело й детето. Тя обикаляше всеки път, щом се събудеше от унеса, подобен на този на съпруга й — веднъж на няколко години.
Горе пък минаваха много повече лета.
Ала нищо не се чуваше за дъщеря й. Никой не пееше песни за Верена-змеица, не прославяше хубостта й, не копнееше за любовта й…
За сметка на това говореха за нея — за Бялата жена83.
Веднъж беше капнала от умора и отчаяние. Притури се на една закъсняла каруца, скрибуцаща в калта на нощния път. Човекът я усети, ала не посмя ни да се извърне, ни да я заговори. Добре поне, че не опита да прави заклинания или да се кръсти за отпъждане на нечиста сила. Сигурно би ревнала с глас, ако го беше сторил.
На влизане в селото той отби и уж случайно спря. Престори се, че оглежда жегъла84 на воловете и остави стомна мътеница и торба с пита вкоравял хляб. Зора му сипа шепа въглени в колата.
Надяваше се, че орачът не ще ги изхвърли, преди да се прибере вкъщи. А там те щяха да станат на звънки жълтици. Не си даде някакво обяснение за постъпката си. Може би човекът бе оставил хляба — съвършено ненужен й впрочем — не толкова от благо сърце, колкото от страх. Просто го направи и толкоз.
Така и не реши бива ли да се меси в съдбините на Горната Земя или не. Стараеше се да се сдържа, а после… после просто се умори. Само обикаляше като по навик, слушаше раздумки по седенките, разговори на овчарите (кучетата им никога не я лаеха — усещаха връз нея змейската кожа и си траеха ни лук яли, ни лук мирисали) и приказки на друмници.
И нищо.
С отчаяние и обезверяване подкопаваше времето твърдината на майчината надежда и навярно щеше да дойде онзи ден, когато просто ще легне до мъжа си, змея, ще го прегърне и ще си пожелае да не се събуди никога, никога, дори за Страшния съд… ако настъпеше подобно нещо изобщо.
Верена, Верена, мило чедо сладкогласо, къде си, слънце мое ясно, мама да зарадваш, да зарадваш и баща си, който от година на година все по-мъртъв става! Да те видя, мило, само веднъж жива и здрава да те прегърна!…
Зора дрезгаво изхлипа и стисна до болка юмруци. Не бива канска щерка да плаче! Тя е тази, която разплаква!
Жената вдиша дълбоко и бавно изпусна въздуха няколко пъти.
Погали спящия змей и излезе от почивалнята.
Заизкачва стръмни стълбища, виещи се в сърцевината на тънки кули, докато не стигна запъхтяна и с ударено коляно — спъна се в изронено стъпало — до тясна а̀ула85 при върха на дъръстъла86 на зертона.
Надникна в прозорците-бойници, като бездумно галеше с пръст по тежка дървена рамка с опънато платно.
Всеки път гледката навън я караше да изпитва смесени чувства.
Бяло, черно и сиво с безброй тънки оттенъци, нещо, което й се искаше да нарисува, ала я спираше мъртвината на тези земи.
Хълмовете и планините отвън приличаха на прах по летен коларски път, в който са капнали капки на внезапно секнал дъжд. Имаха болнавия вид на нечие лице, изядено от лоша шарка.
И тези страшни звезди, звезди, звезди…
Знаеше, че отвъд зертона цари студ и няма въздух. Никога преди не би могла да си представи как е възможно подобно нещо.
Зора премести големи черни очи към единствената прекрасна гледка във вечно нощното тукашно небе, нощно дори когато безпощадно слънце жареше пустинята — кръглата Горна Земя на човеците.
От друга бойница родният й свят се виждаше голям, шарен и още по-красив. Тя често надзърташе оттам, за да погледа бащините си земи, над които плуваха бели къделки облачета или светеха селца и големите крепости на избягалата напред във времето нейна родина.
Ала Зора знаеше как по-отблизо тази свидна хубост се разпада на отделни късове и между тях личат грозни бунища. Бунища, които цапат ръце, и такива, които мърсят душата.
Тя се заслуша.
От вълшебното кълбо през мислепространството се донасяше неясен човешки хор. Човеците ставаха все повече и повече, преливаха от своя свят като превтасало тесто. Преди двайсет и седем лета бяха дошли и тук. Стражите пропъдиха най-досадните, без да потревожат спящите си господари.
Зора напипа лъка. Още не бе се показало върху лика на Горната Земя мястото на българските къщи, ала тя знаеше, че много хвърлеи има дотам, и това, което беше намислила, следваше да се стори сега.
Жената опъна лъка за проба. Хубав лък. Подарък от милия, така и неразбрал своята любимка, татко. Владетелят Омуртаг.