Тя не обърна внимание на стъписването му, защото успя да се засрами от себе си. Почти му се бе хвърлила на врата. Не знаеше какво да каже.
Той също мълчеше — отново спокоен и уверен, какъвто го беше запомнила от рождения си ден преди месец. Дори сякаш бе облечен също както тогава — дънки и дебела карирана риза.
— А… Не знаех, че идваш с нас… — каза тя и маскира с извинителна усмивка нескопосаното изявление.
— Ммм… да. Подире ви значи вървял съм.
— Сигурно ни гониш долу от гарата, нали?
Той предпазливо полупотвърди:
— Нещо такова.
Човъркаше с палци колана си, сякаш озадачен от нещо… а може би смутен като нея?
— Ами… много хубаво! Страхотно е, че си с нас…
— Ти, не си ли се малко позагубила, Елице?
Кой знае защо, но от това, че Витан си спомня името й, на нея й стана неизразимо приятно. И то пълното й име. Най-често й го съкращаваха до Ели.
Пък и хубаво звучеше то, произнасяно с неговия баритон.
— Май че да!… — засмя се тя. — Виж, нося твоя подарък за талисман! — и показа двуликия камък от джоба-кенгуру на брезентовото си алпийско яке.
Витан се взря в камъка с разбиращо трепване на веждите. Промърмори:
— Аха. Ето какво било…
— А?… Ау, я погледни тук! Такова нещо виждал ли си няк!… някога.
Елица зяпна, защото пръстът й не сочеше нищо друго освен сивите мъгливи къдели. След моментно объркване тя се завъртя в кръг, приведе се, дори надникна под близката морена…
Витан с присвити очи следеше суетенето й.
Накрая девойката се изправи и разстроена каза:
— Няма го! Ти да си забелязал… Видя ли…
Тя потърка с опакото на дланта челото си, пръстите й стискаха Витановия талисман, но Елица го бе забравила, позавъртя китка и безразлично го пъхна обратно в джоба. Насилваше се да си спомни нещо.
— Тук видях… нещо като цвете… Боже, какво ми става.
Цвете… Орли… нещо й убягваше и потъваше в забрава като съновидение.
Витан вдигна от земята раницата й и подканящо я подхвана за ремъците.
— Какво ще кажеш да вървим? Нали за хижата сме?
Елица послушно вдяна ръце в презрамките. Имаше много нещастно лице.
— Наистина го видях! — жално рече тя в безпомощен и все по-неуверен протест. — Честна дума!
Витан оправи яката на якето й и надникна в очите й. Елица замря.
— В планина доста неща случват се.
След кратка пауза той отстъпи и протегна ръка.
— Тръгнахме?
Тя доверчиво улови дланта му — едновременно корава и чувствителна — и се остави той да я води през мъглата.
Само след няколко крачки упорито бягащите образи на омайното цвете и фантасмагоричният пейзаж престанаха да я безпокоят.
Някак не забеляза, че Витан хвърли бърз поглед зад гърба й и късо, явно укорително, поклати глава.
Не дочу и сребърния звън, който се понесе зад тях.
Витан се намръщи, но не се обърна.
4
Пращяха тежки цепеници в камината на трапезарията, по масите кадяха нафтени фенери. В хижата нямаше ток и навън валеше.
Елица зъзнеше край огъня, пиеше греяно червено вино с черен пипер и подсмърчаше с острото си носле, а до нея Крис продължаваше да мрънка. Настроението й беше във възможно най-ниската си точка.
Още щом ги пресрещнаха излезлите в паника момчета от компанията, начело с хижаря, започнаха да валят упреци върху й колко била неразумна и какви тревоги била създала. Чак й се доплака от досада.
В същото време не посмя да се оправдава. Беше уплашена.
Когато Витан я изведе от мъглата, наоколо цареше тъма, духаше сърдит страничен вятър, бе кално и шибаха редки дъждовни капки, които четвърт час преди хижата се сляха в есенноподобен дъжд. Зад невидими хребети ръмжаха гласове на отминали светкавици.
Не й се побираше в разсъдъка къде се бяха дянали, в коя дупка се бяха продънили часове, през които да успее да залезе слънцето, а от тайфата да вдигнат тревога и да се понесат надолу по трасето с факли и фенерчета като някаква потеря.
Няколко пъти „спасителите“ бяха кръстосали района, където бе лежал „морният“ облак. И криеха смущението си зад сръдни и укори.
Добре, че имаше и такива, които рекоха:
— Айде, стига хленчове! Намери ли се? Намери се. Всичко е тип-топ, стига сте дърляли момичето… Бате Витане, ти как така тука? Къде беше изчезнал?