Човек умира и друг се ражда и нека идещите после помнят предишните.
Тя помнеше. И отдавна не се сърдеше не само защото с това не почиташе паметта им. И не само заради туй, че бяха отлетели повече от хиляда и сто години.
Зора извади от колчана стрела с магически руни. Потърка острието с пръсти, за да го съживи. То засвети леко.
Незримата самодивска тетива звънна в килията.
Стрелата вече летеше. Подир три дни тя щеше да блесне в нощното българско небе. Отдавна Зора бе научила, че падащите звезди не са същински звезди, ами изгарящи от стремителния си бяг камъчета, които плуваха в пустоша на Всемира. Навярно те бяха останалите парченца от Голямото Зидане на Светове.
Стрелата, изработена от кубачията Кобиар преди дванайсет века, щеше да стане и тя на падаща звезда. Мъничко по-ярка, мъничко по-инаква, ала все пак — обикновена наглед.
Ала Верена, нейното момиченце, то щеше да почувства, че ярката драскотинка в небето е нещо друго. Може би не веднага, ала смътно щеше да се досети, че тъй мама я вика, помни и обича…
… Защо не опита пак?
Жената се обърна и почисти прахта от дървената кутия със зографски принадлежности. Поколеба се и постави ново платно. Дълго и старателно разтърка боите. Взе четка. И започна да рисува.
Такъв бе нейният начин да Пътува в Другите земи.
Тя работи дълго и без да бърза, но и без да спира. Щрих подир щрих, тон след тон, сянка до сянка — багрите лягаха в такт със сърцето й, подчинени на ритъма, с който Зора равно поемаше хладния сух въздух.
Щом завърши картината, жената я огледа, посмръщи се малко и остави четката.
Избърса ръце. Поразмисли над нещо и пристъпи към платното.
В следващия миг вече я нямаше в килията.
А върху картината една малка бяла фигурка се отдалечаваше на все по-заден план към нарисувания хоризонт. Заедно с това цветовете избледняваха като багри на слънчев залез и когато жената се смали до точка, платното стана чисто и бяло, каквото беше преди.
По него радостно и делово пробяга първият паяк.
Не, малката кучка нямаше да му избяга!
И на по-опърничави бе попадал, че и бързокраки като спринтьорки, но никоя досега не му се беше изплъзвала. На него ли!? Та той взема стоте метра за десет секунди и четири стотни, а на изтласкване е вдигал над сто и шейсет килограма! Нито една!
Пачавра с пачавра! Никоя не ми е избягала!…
Нито толкова му бе вдигала кръвното.
Ах, ти, курвенце непоръбено, мръсница с мръсница. Ще хапе, а? Ще хапнеш ти, сладурче, пълна програма ще гризнеш, от най-хард изпълнения ще получиш! Па и на видео ще те снимам, за спомен! Щото после на нищо няма да приличаш, боклук такъв. След няколко дни хич няма да ловиш окото, това густо ще ти е за последно, че и на мухльото ти трябваше да му направим весело… Още не е късно, ще го сбараме — да те погледа, пък и сама ще се стараеш, за да не му се поразкършим малко. Ух!…
Той засили темпото подир обезумялото девойче в бели парцали, доскоро били рокля. Отличен ориентир в безлунния мрак. Но… странно. Тя продължаваше да тича с невероятна скорост, а той, якият, дето не пиеше, не пушеше, редовно вдигаше щанги и правеше десет километра крос, той все още й дишаше прахта. Хем е боса, пичката засукана, а просека в тръните оставя…
Младежът свирепо задиша и заскърца със зъби. Леле, като ми паднеееш!…
… Обаче тая с какво ли беше пернала на дансинга Кръстьо Ъперкъта? Чак му изби моста, а той беше потрошил сума ти пара за златни зъби. Обаче той, Кръстака, е мухъл. Почива си на стари лаври, не тренира. Дърво. Дроб. Пада му се…
И изведнъж пътеката свърши. Подметките му заскърцаха по камънак, ръцете се вкопчиха в магарешките бодили и той едва смогна да спре. Залюля се на края на склона, изви тяло и съумя да запази равновесие.
Долу в скалите се разбиваха морски вълни и солен хладен вятър блъскаше лицето. Преследвачът зяпна настрани и се втренчи надолу. Ослуша се. Ни вопъл, ни стон. Само далеч отзад топуркаха приятелите му и пъхтяха като прасета. Мухъли!
… Нима е скочила?
Бая се е била уплашила пиклата… Въпреки че… да, в очите й имаше ужас, но най-вече — стъписване и… обида. Хм… Не, не може да е скочила. Не й личеше да се е панирала до такава степен. Пък и какво толкова — нямаше да я трепят, я… ако се беше държала прилично и послушно. Че и някой друг лев би могла да припечели. Нищо чудно да й хареса…
Младокът се смръщи от издраните си длани и кресна назад: