— Разпръснете се встрани, къта се някъде! — а след това излая към прибоя: — Ей, муцка, идвам!!!
Заслиза бързо, но внимателно надолу по скалите. Стръмничко. Тая като нищо се е пребила. Изпита хладен гняв и презрение към тъпачката. Ако се търкаля долу, лично ще й доразбие главата, след като я оправи на място. То се видя, че ще е похарчено момето. Майната й, идиотка с идиоттт… ъгрррр…
Момичето неочаквано бе изникнало пред него — бяла и висока… май доста по-висока, отколкото му се видя одеве в дискотеката… А стига, бе, кога е побеляла косата й…
Насилникът се усети, че пред него не стои жертвата му, когато жената — блед призрак на фона на мрака, в който се криеше и ръмжеше морето — го сграбчи със стоманена ръка за гушата.
Той безсилно дращеше и риташе с крака във въздуха, докато очи от черен пламък пронизаха мозъка му, обърнаха го наопаки и изтърсиха сякаш брашнян чувал. Най-страшното бе, че не съумяваше да гъкне. Не смогваше да се учуди как така неговите осемдесет и пет килограма се развяват унизително като простряно пране. И кого — него! — юначагата, който не пиеше, не пушеше, никога не се бе цапал с дрога, пред когото мадамите се стелеха като копринени чаршафи, защото поддържаше форма, вдигаше щанги, играеше кик-бокс и… Нищо не успяваше да помисли или да предприеме.
Освен да изпитва ужас. Бездънен ужас.
Кошмар.
Жената гнусливо промълви:
— Букар87!
И той видя в другата й ръка сабя. Безформеният страх придоби очертания, когато тя го подхвърли нагоре, сякаш бе парцален, и в краткия миг, докато внезапно преобразилото се в зряла жена девойче замахваше оръжието, насилникът разбра, че тази сабя нямаше да убие само тялото му, но щеше да погуби безвъзвратно душата му, да я изтрие от Всемира.
Завинаги.
И хлад прониза шията и той понечи да извика, но нямаше дробове, които да изкарат през гърлото отчаян вой, отсечената глава видя, че светът се запремята, зърна собственото си, политащо в бездната тяло и всичко се разби и разпадна с ням писък, слял се с мрака…
Трупът падна върху мокрите скали, спука се като кървавослузест мехур, разпадна се на нищожни пихтиести части, сякаш бе медуза. Главата стремително остаря още във въздуха и в морето цопна разпадащ се в гнил прах череп…
Зора прибра сабята в ножницата на гърба си, заслуша се за миг в крясъците на другите злосторници. Нямаше време за тях.
Тя простря напред ръце и тръгна подир обезумялото си дете, тръгна по втвърдяващите се под нозете й вълни като през дюни, прескачайки гребените пяна. Побягна, втурна се напред и засвири толкова пронизително, че човешко ухо не можеше да чуе:
Верена, чедо ми обичано, тук съм, ида!
И делфините, които бяха наоколо, се втурнаха да помогнат.
Защото те обичаха да помагат на всеки, който има нужда.