Дара се усмихна.
— Идваш да ме нагледаш отново, сестро?
Очите му се отвориха. Тамима беше коленичила до него, усмихната широко, така че се виждаха липсващите й зъбчета. Саван обгръщаше малката фигурка на сестра му, черната й коса беше грижливо сплетена. Изглеждаше съвсем различно от първия път, когато я видя. Когато Дара пристигна в долчинката, саванът й беше пропит с кръв, кожата й — белязана и изпонарязана с имена, написани на тохаристанската азбука. Беше гледка, която го накара да обезумее. Беше преобърнал долчинката отново и отново, докато най-сетне рухна в малките й ръце.
Ала оттогава белезите й бяха започнали да избледняват, както и черната татуировка върху неговото тяло, онази, която приличаше на пречките на извиваща се стълба.
Тамима зарови босите пръсти на краката си в тревата.
— Чакат те в градината, за да говорят с теб.
Тревога се разля по тялото на Дара. Досещаше се каква присъда го очаква там.
— Не съм готов.
— Няма защо да се боиш от тази съдба, братко.
Дара стисна очи.
— Не знаеш нещата, които съм извършил.
— Тогава ги признай и се освободи от товара им.
— Не мога — прошепна той. — Започна ли, Тамима… те ще ме удавят. Те…
Силна горещина опари лявата му ръка изведнъж и Дара ахна, хванат неподготвен от болката. Беше усещане, което бе започнал да забравя, ала опарването изчезна така бързо, както се беше появило. Той вдигна ръка.
На пръста му имаше пръстен от очукано желязо със смарагд.
Дара го зяпна, объркан. Надигна се, за да седне, а тежката мантия на сънливостта се свлече от тялото му.
Покоят на долчинката се стопи, хладен бриз отвя миризмите на дома му и накара листата на кедрите да затанцуват. По тялото на Дара пробягаха тръпки. Вятърът сякаш беше живо същество, което подръпваше крайниците му и разрошваше косата му.
Изправи се на крака, преди да осъзнае какво прави.
Тамима сграбчи ръката му.
— Не, Диру — примоли му се. — Не си отивай. Не отново. Най-сетне си толкова близо.
Сепнат, Дара погледна към сестра си.
— Какво?
Като в отговор, сенките в кедровата горичка се сгъстиха, изумрудено и черно се гърчеха и се сливаха в едно. Каквато и магия да беше това… тя беше опияняваща, докосваше се до душата му. Пръстенът туптеше на пръста му като сърце.
Изведнъж всичко стана очевидно. Разбира се, че щеше да отиде. Беше негов дълг, а той беше добър афшин.
Подчини се.
Извади ръката си от тази на сестра си.
— Ще се върна. Обещавам.
Тамима ридаеше.
— Винаги така казваш.
Ала хлиповете на сестра му заглъхнаха в далечината, докато той навлизаше по-дълбоко в горичката. Песента на птичките утихна, заменена от ниско бръмчене, което го накара да застане нащрек. Въздухът сякаш се надигаше около него, неприятно горещ. Отново усети подръпване в ръката, пръстенът тлееше.
А после беше сграбчен. Откраднат, невидима сила го улови, като птица рух, и го завлече в пастта си.
Кедровата долчинка изчезна, заменена от непрогледна чернота. Проряза го изгаряща, раздираща болка, по-страшна от всяко усещане, което би могъл да си представи, сякаш хиляда ножа деряха всеки сантиметър от тялото му, докато го дърпаха, извличаха го през нещо по-гъсто от кал. Раздробен на късчета, остри като строшено стъкло, и сглобен отново.
Нечие присъствие се събуди с гръм за живот в гърдите му, думкащо като барабан. Буйна течност шурна във вените му, смазвайки растящите мускули, давеща тежест легна върху гърдите му.
Той се задави, устата му се оформи наново, за да поеме въздух в дробовете му. Слухът му се завърна, носейки със себе си писъци.
Неговите писъци.
Връхлетяха го спомени. Жена, която крещи името му, която шепне името му. Черни очи и хитра усмивка, устните й върху неговите, докато телата им се притискаха в една притъмняла пещера. Същите тези очи, изпълнени с потрес, с чувството, че е предадена, в една разрушена лечебница. Удавник, покрит с люспи и пипала, надвесен над него, стиснал ръждясало острие в ръка, от която капе вода.
Отвори рязко очи, ала видя единствено мрак. Болката затихваше, ала нищо не беше както трябва, тялото му — едновременно прекалено леко и все пак твърде истинско — туптеше по начин, какъвто не бе усещал от десетилетия. Векове. Отново се задави, борейки се за въздух, докато се мъчеше да си спомни как да диша.
Нечия ръка го стисна за рамото и по тялото му се разля вълна от топлина и спокойствие. Болката изчезна, сърцето му заби равномерно.
Завладя го облекчение. Би могъл да разпознае целителния допир на един Нахид навсякъде.