Изпълнена с възхищение, Нахри дойде по-близо до двамата Кахтани.
— Как са успели да докарат цял кораб тук? Единствената земя отвъд магическия праг, който обгръщаше огромното езеро на Девабад и мъгливите планини, бе скалиста пустиня.
— Защото това не е какъв да е кораб — усмихна се Зейнаб широко. — А пясъчен кораб. Изобретение на сахрейнците. Много внимават да опазят магията си в тайна, но един опитен капитан е в състояние да прекоси целия свят в такъв кораб. — Тя въздъхна, погледът й беше едновременно възхитен и печален. — Аяанлийците им плащат цяло състояние, за да ги използват, но определено са впечатляващи.
Мунтадир не изглеждаше особено заинтригуван от великолепния кораб.
— Интересно, че аяанлийците могат да си позволят нещо подобно, при положение че данъците от Та Нтри редовно не достигат.
Нахри хвърли поглед към съпруга си. Въпреки че Мунтадир никога не обсъждаше с нея икономическите проблеми на Девабад, те бяха очевидни за всички… особено за една Бану Нахида, която, докато лекуваше войници, ранени по време на тренировка, ги слушаше да негодуват за намалените си дажби. Все по-често й се случваше да разваля заклинанията, които изнервените служители на царската хазна бяха започнали да си правят един на друг. За щастие, тези лишения все още не бяха засегнали сериозно повечето деви… главно защото бяха престанали да търгуват с останалите племена, когато след смъртта на Дара Гасан мълчаливо беше допуснал сергиите на девите на Големия базар да бъдат унищожени, а търговците — подложени на тормоз. Защо да рискуват да търгуват с джиновете, когато никой от тях не се бе опитал да ги защити?
Аяанлийският кораб доплава по-близо с разперени платна, докато матроси в ярки раирани ленени дрехи и тежки златни украшения тичаха напред-назад. На горната палуба подобно на химера създание с котешко тяло, покрито с рубинени люспи, опъваше златен хомот, плющейки със змийска опашка, а рогата му искряха като диаманти.
Корабът едва бе хвърлил котва, когато групичка пътници се отправиха към царските особи. Сред тях имаше мъж, облечен в обемисти синьо-зелени одежди и сребърен тюрбан, който опасваше главата и врата му.
— Емир Мунтадир. — Той се усмихна и се поклони ниско. — Мир вам.
— И на теб — отвърна Мунтадир учтиво. — Стани.
Аяанлиецът се подчини, отправяйки далеч по-искрена усмивка към Зейнаб.
— Малка принцесо, колко сте пораснали! — Той се засмя. — Оказвате голяма чест на този стар разменник на монети, посрещайки ме лично.
— Честта е моя — увери го Зейнаб с изисканост, която Нахри никога не би имала търпението да прояви. — Надявам се, че пътуването е минало добре?
— Слава на Всевишния. — Мъжът се обърна към Нахри и златните му очи грейнаха от изненада. — Това да не би да е нахидското момиче?
Примига и на Нахри не й убягна как отстъпи едва забележимо назад.
— Това е моята съпруга — поправи го Мунтадир с осезаемо по-хладен глас.
Нахри срещна очите на аяанлиеца и се изпъна, придърпвайки чадора по-плътно около себе си.
— Аз съм Бану Нахида — каза през воала си. — Чувам, че името ти е Абул Даваник.
Той се поклони.
— Правилно сте чули. — Погледът му не се откъсна от нея, от изпитателността му я полазиха тръпки. Той поклати глава. — Удивително. Никога не съм си представял, че ще се запозная с една истинска нахида.
Нахри стисна зъби.
— Понякога ни разрешават да излезем навън и да посплашим населението.
Мунтадир се прокашля.
— Уредих място за стоката и хората ти в царския кервансарай. На драго сърце лично ще ви изпроводя до там.
Абул Даваник въздъхна.
— Уви, нямаме много стока. Хората ми имаха нужда от още време, за да приготвят кервана с данъците.
Учтивата маска на Мунтадир не се промени, но Нахри усети как сърцето му заби по-бързо.