— Уговорката ни не беше такава. — Предупреждението в гласа му така й напомни за Гасан, че по гърба й полазиха тръпки. — Наясно си колко близо е Навастем, нали? Малко трудно е да се планира празненство, каквото се състои веднъж на сто години, когато плащанията на данъците редовно закъсняват.
Абул Даваник му отправи наранен поглед.
— Право на темата за парите, емире? Гезирското гостоприемство, с което съм свикнал, обикновено включва поне още десет минути учтиви празни приказки.
Отговорът на Мунтадир беше директен.
— Навярно би предпочел компанията на баща ми пред моята.
Абул Даваник не изглеждаше сплашен. Напротив, на Нахри й се стори, че по лицето му пробяга лукаво изражение, преди да отговори.
— Няма нужда от заплахи, ваше височество. Керванът е само на няколко седмици път след мен. — Очите му проблеснаха. — Без съмнение, ще ви хареса онова, което ви нося.
Иззад стените на града отекна езанът, призовавайки правоверните за обедната молитва. Издигаше се и падаше на далечни вълни, подхващан от нови и нови мюезини и Нахри трябваше да потисне познатото жегване на носталгия.
— Диру, несъмнено това може да почака — обади се Зейнаб, очевидно опитвайки се да разсее напрежението между двамата мъже. — Абул Даваник е наш гост. Идва от дълъг път. Защо двамата не отидете в кервансарая? Аз мога да отведа Нахри обратно в двореца.
Мунтадир не изглеждаше доволен, но не възрази.
— Имаш ли нещо против? — обърна се учтиво към Нахри.
Нима имам някакъв избор? Носачите на Зейнаб вече се приближаваха с носилката, красивата клетка, която щеше да я върне обратно в златния й затвор.
— Разбира се, че не — промълви тя, извръщайки се от езерото, за да последва зълва си.
Не разговаряха много по пътя обратно. Зейнаб изглеждаше потънала в мисли, а Нахри бе доволна да затвори очи за малко, преди да се върне в оживената лечебница.
Само че носилката спря твърде рано, изтръгвайки Нахри от полудрямката й. Тя разтърка очи и се намръщи, виждайки Зейнаб да сваля забързано част от украшенията си. Натрупа ги върху възглавницата до себе си, а после извади изпод покритата с брокат седалка две памучни абаи и навлече едната над копринената си рокля.
— Да не би да ни ограбват? — попита Нахри, донякъде надявайки се да е така.
Един грабеж би забавил връщането им в двореца и постоянното бдително присъствие на Гасан.
Зейнаб уви сръчно тъмен шал около косата си.
— Естествено, че не. Отивам на разходка.
— На разходка?
— Не си единствената, на която понякога й се иска да избяга. Възползвам се от възможностите, когато ми се открият. — Зейнаб й подхвърли другата абая. — Бързо облечи това. И не си откривай лицето, Нахри я зяпна учудено.
— Искаш да дойда?
Зейнаб я изгледа.
— Познавам те от пет години. Нямам намерение да те оставя сама с украшенията си.
Нахри се поколеба, изкушена. Ала ужасените лица на хората, които Гасан беше наказал вместо нея, начаса изплуваха в съзнанието й и сърцето й се сви от страх.
— Не мога. Баща ти…
Изражението на Зейнаб омекна.
— Досега не ме е залавял. А ако го направи точно днес, аз ще поема отговорността, кълна се. — Тя махна към вратата. — Ела. Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от това повече и от мен.
Нахри прехвърли набързо възможностите пред себе си. Гасан действително имаше особена слабост към единствената си дъщеря, така че след още един миг на нерешителност изкушението надделя. Тя свали най-биещите на очи от украшенията си, нахлузи дрехата, която Зейнаб й беше дала, и я последва навън.
След тиха дума и многозначително намигване между принцесата и един от стражите (Нахри почувства, че това е добре отработена практика) двете жени се оставиха да бъдат повлечени от потока минувачи. Нахри неведнъж беше идвала в Гезирския квартал с Мунтадир, за да посети роднините му, ала никога не бе виждала друго, освен завесите на носилките, с които пътуваха, и пищния интериор на различни имения. Жените от двореца не биваше да се смесват с простолюдието, още по-малко пък — да се скитат по улиците на града.
На пръв поглед кварталът изглеждаше малък — въпреки че над града властваше гезирско семейство, повечето от съплеменниците им като че ли предпочитаха суровите земи на родината си. Въпреки това гледката беше приятна. Вятърни кули[1] се издигаха в небето, изпращайки свежия бриз откъм езерото покрай спретнати редици високи тухлени постройки, чиито бледи фасади бяха украсени с месингови капаци и бял хоросанов филигран. Напред беше пазарът, защитен от слънцето с помощта на плетени тръстикови килимчета и искрящ воден канал, издълбан в главната улица и пълен с омагьосан лед. От другата страна на пазара беше главната джамия на квартала, а до нея имаше голям павилион, засенчен от цитрусови дръвчета и финикови палми, където семейства се угощаваха с тъмна халва, кафе и други лакомства от пазара.
1
Вятърна кула (или бадгир) — архитектурен елемент, характерен за Персийската империя, използван за естествено проветряване и охлаждане на жилищата. — Б. пр.