И над всичко това се извисяваше кулата на Цитаделата. Дом на Царската стража, Цитаделата хвърляше сенки над Гезирския квартал и Големия базар, който се притискаше до месинговите стени, отделящи Девабад от смъртоносното езеро. Веднъж Нисрийн й беше казала (в едно от многобройните си мрачни предупреждения против гезирците), че Цитаделата била първата постройка, която Зейди ал Кахтани издигнал, след като отнел Девабад от Съвета на Нахидите. Управлявал от там в продължение на години, оставяйки двореца да се превърне в обезлюдена руина, изцапана с кръвта на нейните предшественици.
Зейнаб избра точно този момент, за да улови ръката й. Задърпа я към пазара и Нахри на драго сърце й позволи да го направи. Почти несъзнателно задигна зрял портокал от една сергия с плодове, покрай която минаха. Вероятно беше неразумно да го открадне, ала имаше нещо така освобождаващо в това да се разхожда из пълните с народ улици. Може и да не беше Кайро, ала гъмжилото от нетърпеливи минувачи, ароматът на улична храна и групичките мъже, излизащи от джамията, бяха достатъчно познати, за да облекчат за малко носталгията й по дома. Отново беше анонимна, за пръв път от години насам, и чувството беше прекрасно.
Когато навлязоха в сенчестите дълбини на пазара, позабавиха крачка. Поразена, Нахри се оглеждаше наоколо. Една майсторка на стъкло превръщаше горещ пясък в шарена бутилка с огнените си ръце, докато от другата страна на уличката дървен стан тъчеше сам ярки вълнени нишки, които се преплитаха и усукваха, оформяйки килимче за молитва. Откъм един дюкян, отрупан с цветя, се носеше наситено ухание, парфюмерист пръскаше розова вода и мускус над проблясващ поднос с разтопена амбра. В съседния дюкян два ловджийски гепарда с инкрустирани със скъпоценни камъни каишки се излежаваха върху високи възглавници, делейки витрината с писукащи огнени птици.
Зейнаб спря, за да погали големите котки, а Нахри продължи напред. В съседната уличка имаше редица книжарници и тя начаса се отправи към тях, запленена от томовете, изложени в редици върху черджета и маси. Макар че някои от тях имаха магическо излъчване, с люспести корици и блещукащи страници, по-голямата част изглеждаха дело на човешки ръце. Това не я изненада. За гезирците се говореше, че от всички племена на джиновете те са най-близки с човеците, с които мълчаливо деляха земята си, Нахри се залови да разгледа най-близкия дюкян. Повечето от книгите бяха на арабски и тя усети как я жегва странна болка. Това бе първият език, на който се бе научила да чете, умение, което и досега свързваше с младия принц, който я бе научил. Тъй като не искаше да мисли за Али, погледна безцелно към съседната маса. В средата й имаше книга с рисунка на три пирамиди.
Нахри се озова до масата за миг, посягайки към книгата така, както би протегнала ръце, за да вземе отдавна изгубен приятел в прегръдките си. Действително бяха прочутите пирамиди в Гиза и когато запрелиства страниците, тя разпозна още от забележителностите на Кайро: двете минарета на портата Баб Зуейла и просторната вътрешност на джамията Ибн Тулун. Имаше жени, облечени в същите черни рокли, с каквито и Нахри някога бе ходила за вода до Нил, и мъже, пресяващи купчини захарна тръстика.
— Имате набито око, госпожице. — Възрастен гезирец тръгна към нея с бавна крачка. — Това е една от най-новите ми човешки придобивки, никога не съм виждал нещо такова. Един сахрейнски търговец я взел, докато пресичал Нил.
Нахри прокара ръце по първата страница. Книгата беше написана на азбука, която виждаше за пръв път.
— Какъв език е това?
Мъжът сви рамене.
— Не съм сигурен. Буквите приличат на някои от по-старите латински текстове, които имам. Търговецът, който я донесе, не останал дълго в Египет. Каза, че изглеждало така, сякаш между човеците се водела някаква война.
Някаква война. Пръстите на Нахри стиснаха по-силно книгата. Когато си бе тръгнала, Египет току-що беше покорен от французите, преди това се бе намирал под властта на османците… Май й беше писано да принадлежи към окупиран народ, където и да отидеше.
— Колко искаш за нея?
— Три динара.
Нахри присви очи насреща му.
— Три динара? Да не ти изглеждам, сякаш рина златото с лопата?