Ала в едно ъгълче на ума му нещо се размърда. Не чуждото присъствие, което очакваше, а нещо познато и успокояващо. Онази част от него, която се бе наслаждавала на това да гази из наводнените поля на Бир Набат и да гледа как водата кара живота да разцъфне. Споменът за малкото момче, чиято майка тайничко го беше научила да плува. Закрилническият инстинкт, който го беше спасил от безброй убийци.
Част от него, от която се отричаше, могъщество, което го плашеше. За пръв път, откакто падна в езерото през онази ужасна нощ… Али я посрещна с отворени обятия.
Когато следващата вълна се разби, светът беше тих. Мек и бавен, и сив. Изведнъж вече нямаше значение, че зулфикарът не беше у него. Че врагът го превъзхожда многократно.
Защото Али имаше всичко друго. Водата в краката му, която бе като смъртоносно, разгневено животно, кръстосващо неспокойно клетката си. Влагата във въздуха, която беше гъста и упойваща, полепнала по всичко наоколо. Вените на подземните потоци — приливи на сила и туптящ живот, и изворите в скалите — нетърпеливи да се изтръгнат от каменния си затвор.
Пръстите му се обвиха около дръжката на ханджара. Гулите, които го заобикаляха, изведнъж му се сториха невеществени, изтъкани от дим, девите бяха също толкова незначителни. Да, бяха огненокръвни, горяха ярко.
Ала огънят можеше да бъде угасен.
Али изкрещя в нощта и влагата във въздуха изригна около него, изливайки се като дъжд, който близна раните му, успокоявайки и изцелявайки изтерзаното му тяло. Едно щракване на пръстите и брегът беше обвит от мъгла. Чу как жената с лъка извика, изненадана от внезапната слепота.
Али обаче не беше сляп. Хвърли се към зулфикара си и го изтръгна от тялото на мъртвия мъж в мига, в който гулите се хвърлиха в атака.
Със зулфикара в едната ръка и ханджара в другата, от чиито мокри остриета хвърчаха капки, той започна да посича рояка от неживи. Те не спираха да прииждат, продължаваха да прииждат, неумолими, двама нови гули заместваха всеки, когото той обезглавеше. Яростна върхушка от щракащи зъби и костеливи ръце, разкапващите им се крайници бяха увити във водорасли.
Девите на стената над него побягнаха, горещината от огненокръвните им тела угасна. Имаше и други; Али почувства как други трима се втурнаха, за да се присъединят към тях, в останките от Цитаделата имаше още петима. Общо десет, знаеше това.
Можеше да убие десет души. Отсече главата на гула, който му препречваше пътя, изрита друг в гърдите, а после се втурна след девите.
Спря, за да метне ханджара си по най-близкия, улучвайки го в гърба. Когато го настигна, натисна оръжието още по-дълбоко, завъртайки острието, докато мъжът не престана да пищи, а после го издърпа.
Силен тропот привлече вниманието му и когато погледна назад през мрака, който беше измагьосал, видя двама стрелци, възседнали жребци от дим, да препускат по ръба на водата. Един от тях опъна тетивата.
Али изсъска и призова езерото. Водни пръсти се увиха около краката на конете, завличайки стрелците в дълбините на езерото, докато измагьосаните им коне изчезваха в пръски от мъгла. Али продължи да тича. Двама от бягащите деви спряха, вдъхновени може би от прилив на храброст да се опитат да го удържат и да защитят другарите си.
Али заби зулфикара си в сърцето на първия, а камата му преряза гърлото на втория.
Седмина мъже побягнаха.
Ала гулите го настигнаха, докато той се хвърляше към разбитата външна стена на Цитаделата, сграбчиха го и го издърпаха обратно, когато опита да се изкатери по нея. Видя размазано петно от кости, мирисът на разложение и кръв го надви, докато те се вкопчваха в него. Али изпищя, когато едно от чудовищата впи зъби в раненото му рамо. Бяха навсякъде и властта му над мощната водна магия отслабна рязко, когато бе завладян от паника.
Девабад, Ализейд — прошепна гласът на баща му. — Девабад е на първо място. Облян в кръв, Али даде още от себе си, прегръщайки суровата магия, която течеше толкова необуздано в него, че му се струваше, че тялото му ще се взриви.
В отговор получи дар. Внезапното осъзнаване за пълноводна река, течаща дълбоко, дълбоко под пясъка. Али я призова, издърпвайки я като камшик.
Камъни, пясък и вода политнаха във въздуха. Али замахна с тях към гулите, покосявайки достатъчно от тях, за да се отскубне от пълчищата им и да се покатери през разрушената стена на Цитаделата.
Още двама деви бяха оставени, за да се оправят с него; храбростта им беше възнаградена с два бързи удара със зулфикара, които им отсякоха главите. Кръв се стичаше по лицето на Али, откъснати парчета плът горяха под съдраната му дишдаша.