Нямаше значение. Той се втурна към пролома, сподирен от дъжд от стрели, докато тичаше през разрушения вътрешен двор, където се бе научил да се бие. Телата на събратята му бяха навсякъде, едни — пронизани от стрели, други — разкъсани от гули, трети — смазани в хаоса, който езерното чудовище бе отприщило върху комплекса. Скръб и ярост се разляха по вените му, тласкайки го напред. И въпреки че стрелците едва ли бяха в състояние да виждат през мъглата, която беше призовал, един от тях замалко да го улучи, стрелата се размина на сантиметри от бедрото му. Али ахна.
Ала не спря.
Прескочи купчина отломки, в които бегло разпозна слънчевата стая, където за пръв път се беше опитал да преподава икономика на група отегчени кадети. Мъжът със сабята, който му се беше подигравал, стоеше там, разтреперан, докато вдигаше оръжие.
— Демон! — изкрещя девът. — Какво, в името на ада, си…
Али го накара да замълчи с ханджара.
Оставаха четирима. Пое си дъх, давайки си миг, за да се огледа наоколо. Видя двама стрелци върху стената на Цитаделата, позиция, от която с лекота щяха да са в състояние да се прицелят във войниците му, когато стигнеха до брега. Другите двама деви стискаха мечове. Само няколко крачки ги деляха от пролома, отвеждащ в града, орда гули ги следваха по петите.
Али затвори очи, пусна оръжията си и като коленичи на земята, потопи ръце в една от дълбоките локви, оставени от нападението на езерото. Усети другарите си в далечината, последните оцелели от Царската стража, да излизат от водата. Никой от тях обаче не се намираше близо до Цитаделата. Още не.
Добре. Отново призова езерото, усещайки пулса му в ума си. Беше ядосано. Искаше да си отмъсти на каменния остров, който обезобразяваше сърцето му.
Али щеше да го остави да получи мъничка отплата. Елате, призова вълните, които се плискаха в стената.
И те отвърнаха.
Водата изрева, докато връхлиташе върху Цитаделата, запращайки стрелците в каменния вътрешен двор. Раздели се, когато наближи Али, подмина го, сграбчи гулите и ги смаза. Един-единствен писък процепи въздуха, когато водата удави последните деви, а после се втурна към пролома, жадна да погълне останалата част от града.
Али трябваше да повика на помощ и последната капчица от силата си. В главата му отекна рев, а после той самият закрещя, дращейки земята, докато връщаше езерото там, откъдето беше дошло. Водата се разби в краката му, устреми се към пясъка, нахлу в скалните процепи.
Властта му над магията се разпадна и Али рухна. Кръв и пот струяха от него, докато се свличаше на земята. Ушите му бучаха, белезите, които маридите бяха оставили по тялото му, туптяха. Зрението му се замъгли за миг, спазми накараха мускулите му да се сгърчат.
И ето че лежеше върху студената мокра земя. Небето беше наситено черно, звездите, разстлали се над него, бяха красиви и примамливи.
— Ализейд!
Макар да чу Лубейд да вика името му, приятелят му сякаш беше безкрайно далече. Всичко му се струваше безкрайно далече, освен мамещите го звезди и топлата кръв, която се разливаше под него.
Изтрещя гръм. Странно, помисли си Али смътно, тъй като нощното небе беше безоблачно.
— Али! — Лицето на Лубейд изплува над неговото. — О, братко, не… — Той погледна назад. — Нуждаем се от помощ!
Ала земята отново ставаше студена, вода се процеждаше през пясъка, за да го вземе в обятията си. Али примига и умът му се проясни съвсем мъничко. Петната, които танцуваха пред очите му, избледняха… тъкмо навреме, за да види как зад Лубейд се надига мазен черен дим. Пипалата му танцуваха, извиваха се.
Али се опита да изхрипти името на приятеля.
— Лу-лубей…
Лубейд му изшътка да замълчи.
— Всичко е наред, просто се дръж. Ще те отведем при онази твоя Нахида и ще се оправиш. — Той пъхна зулфикара на Али в колана му; по лицето му се разля усмивка, ала тя не можеше да изтрие тревогата в очите му. — Недей да позволяваш на…
Ужасяващ хрущящ звук открадна думите на Лубейд. Изражението му замръзна, а после тялото му потръпна леко, когато хрущенето се повтори, ужасен засмукващ звук. Лубейд отвори уста, сякаш за да каже нещо.
Черна кръв бликна от нея. Огнена ръка го блъсна настрани и той се свлече на земята.
— В името на Създателя — провлачи димен глас. — Какво си ти… ти прекрасно, разрушително късче хаос?
Али зяпна срещу създанието, надвесило се над него, към ръцете му с хищни нокти, стиснали окървавена бойна брадва. Беше мършаво, призрачно създание, с крайници, които приличаха на пресована светлина, и златни очи, които хвърляха искри. В света им имаше само едно създание, което изглеждаше по този начин.