Ифрит. Един ифрит бе преминал през завесата и бе проникнал в Девабад.
Ифритът го сграбчи за гърлото и го вдигна, изтръгвайки ахване от гърдите му. Придърпа го към себе си, така че блестящите му очи бяха на сантиметри от лицето на Али. Прокара език по острите си зъби с неприкрит глад и любопитство върху хищното си изражение и Али усети как го залива мирис на кръв и пепел.
Ифритът си пое дълбоко дъх.
— Сол — прошепна. — Ти си онзи, когото маридите взеха, нали? — Един от острите като бръснач хищни нокти се притисна в гърлото му и Али почувства, че демонът би могъл да му изтръгне гръкляна с лекота. — Ала това… — Той махна към съсипания двор и удавените деви. — Не съм виждал нищо подобно. — Другата му длан се плъзна проучващо по ръката на Али. — Нито пък нещо като магията, която струи от теб. — Огнените му очи грееха. — Колко би ми харесало да те разглобя на парченца, мъничкия ми. Да видя как действа това, слой по слой…
Али опита да се отскубне и погледът му падна върху тялото на Лубейд, чиито изцъклени, невиждащи очи бяха вперени в небето. Със задавен вик негодувание, Али посегна към зулфикара си.
Ифритът сключи рязко пръсти около гърлото му и цъкна неодобрително с език.
— Не си го и помисляй.
— Принц Ализейд!
Докато се бореше с желязната хватка на демона, Али зърна в далечината група мъже да тичат към тях: остатъкът от оцелелите стражи.
— Принц? — повтори ифритът и поклати разочаровано глава. — Колко жалко. Принадлежиш другиму, а неговият гняв дори аз не искам да си навлека. — Той въздъхна. — Дръж се. Това със сигурност ще боли.
Нямаше време да реагира. Изпепеляваща горещина заля Али, въвличайки и двамата във вихрушка от огън и отровнозелени облаци. Гръм отекна в ушите му, разтърси костите му. Брегът изчезна, виковете на хората му заглъхнаха, изместени от неясно петно от покриви и рева на вятъра.
А после и това изчезна и те се приземиха с трясък. Али се сгромоляса тежко върху каменен под. Дезориентиран, той се опита да стане, ала стомахът му се разбунтува, догади му се и трябваше да положи огромно усилие, за да не повърне. Вместо това стисна очи, мъчейки се да си поеме дъх.
Когато отново ги отвори, първото, което видя, бяха познатите врати на кабинета на баща му. Те бяха изтръгнати от пантите, стаята беше претършувана и опожарена.
Беше дошъл твърде късно.
Ифритът, който бе убил Лубейд, се отдалечаваше. Все още замаян, Али се опита да го проследи с поглед; сцената наоколо се проясняваше на късчета пред очите му. Групичка млади воини, облечени в същите сивочерни униформи, както и девите на плажа, бяха заобиколили един мъж, навярно командира им. Той стоеше с гръб към Али и раздаваше резки заповеди на език, който звучеше като дивастийски.
Огромен сребърен лък, ужасяващо познат, бе преметнат през широките му рамене.
Али тръсна глава, отказващ да го приеме, сигурен, че сънува.
— Да знаеш само какъв подарък ти нося — ликуващо каза ифритът на командира дев, посочвайки с палец към Али. — Това е принцът, който твоята Бану Нахида иска, нали? Онзи, когото трябва да заключим на сигурно място?
Командирът се обърна и сърцето на Али спря. Студените зелени очи от неговите кошмари, черната татуировка, която оповестяваше позицията му на целия свят…
— Не, не е — каза Дараявахуш е-Афшин с нисък, убийствен глас. Очите му пламтяха, а под зеления им цвят блещукаше огнено жълто. — Но и той ще свърши отлична работа.
29. Дара
Дара беше направил две крачки към Ализейд, преди да си заповяда да спре; трудно му беше да повярва, че обляният в кръв аяанлийски мъж пред него би могъл да бъде фанатичното царско синче, с което се бе дуелирал в Девабад преди години. Беше пораснал, изгубил бе онзи намек за нещо детинско в чертите си, който беше спрял ръката на Дара, попречвайки му да сложи друг, по-смъртоносен край на онзи двубой. Освен това изглеждаше ужасно, сякаш бе нещо полумъртво, което Визареш беше извадил от езерото. Дишдашата му висеше на подгизнали парцали, ръцете и краката му бяха покрити кървящи рани и следи от ухапване.
Очите му обаче… очите му имаха съвсем същия гезирски сив цвят, който Дара си спомняше. Очите на баща му, очите на Зейди ал Кахтани, а ако у Дара все пак имаше някакво съмнение, зулфикарът, който висеше на кръста му, беше достатъчно потвърждение.
Принцът се беше надигнал, за да седне. Изглеждаше напълно дезориентиран, замаяните му очи се плъзгаха потресено по Дара.