— Но ти си мъртъв — прошепна зашеметено. — Аз те убих.
Гняв бликна в кръвта на Дара и той стисна ръце в тлеещи юмруци.
— Не си го забравил, така ли?
Бореше се да запази смъртната си форма, до болка копнееше да се отдаде на пламъците, които искаха да го погълнат.
Ръцете на Нахри върху лицето му. Ще си тръгнем, ще пътуваме по света. Толкова малко го беше деляло от това да избяга от всичко.
А после Ализейд ал Кахтани се бе предал на маридите.
— Афшине? — Предпазливият глас на Лале, най-младия от воините му, проникна през мъглата. — Искаш ли да заведа моята група в харема?
Дара изпусна дъха си. Неговите войници. Неговият дълг.
— Не го пускай — нареди той на Визареш. Лично щеше да се оправи с Ализейд ал Кахтани, ала едва след като дадеше на войниците си нужните заповеди. — И моментално му вземете проклетия зулфикар.
След това се обърна, стисвайки очи за миг. Вместо да види чернотата на затворените си клепачи, надзърна през пет чифта очи, онези на зверовете от дим, които беше измагьосал от собствената си кръв и които бе пуснал заедно с всяка група от воините си. Онова, което видя, го успокои — Маниже (която бе настояла незабавно да се отдели от тях, за да отиде в лечебницата), възседнала препускащия в галоп каркадан, който той й бе оформил.
Създанията подръпваха силно съзнанието му, магията го изтощаваше. Скоро щеше да му се наложи да се откаже от смъртните си очертания, дори и само колкото да се възстанови.
— Разделете се — нареди на дивастийски. — Чухте Бану Нахида. Най-важното е да открием великия везир и тялото на Гасан. Лале, твоята група ще претърси харема. Гуштап, отведи хората си в павилиона на покрива, който Каве спомена. — Той ги изгледа. — Очаквам да не се самозабравяте. Направете каквото е нужно, за да завземем палата и да опазим хората ни в безопасност, но нищо повече. — Той замълча за миг. — Тази милост не се простира върху никой от Царската стража. Убивайте на място. Не им давайте възможност да извадят оръжията си. Не давайте възможност на никого да извади оръжие.
— Но повечето мъже са въоръжени — каза Гуштап.
Дара впи поглед в него.
— Заповедта ми остава.
Другият воин наведе глава. Дара изчака, докато войниците му излязат, преди отново да се обърне.
Визареш беше взел зулфикара на Али и го държеше до гърлото му, макар обленият в кръв джин да не изглеждаше способен на каквато и да е съпротива; изглеждаше така, сякаш едва ли е в състояние да се изправи. Това накара Дара да се разколебае. Едно бе да посечеш омразния враг в битка; да екзекутираш ранен млад мъж, който едва успява да задържи очите си отворени, бе съвсем друго.
Той е опасен. Отърви се от него. Дара откачи къс меч от кръста си. А после се закова на място, оглеждайки внимателно подгизналия принц.
Рани от ухапване. Обърна се рязко към Визареш.
— Ти трябваше да си на брега заедно с войниците ми и твоите гули. Те превзеха ли останките от Цитаделата?
Визареш поклати глава.
— Войниците ти са мъртви — заяви направо. — А моите гули ги няма. Безсмислено беше да остават. Джиновете вече си връщаха брега.
Дара се взря невярващо в него. С очите си беше видял останките от Цитаделата и бе изпратил воините си заедно със сто гули. Би трябвало да са предостатъчно, за да се оправят с колкото и оцелели да бяха останали.
— Не е възможно. — Присви очи и се нахвърли на Визареш. — Да не би ти да ги изостави? — изръмжа.
Ифритът вдигна ръце, сякаш се предава.
— Не, глупако. Този тук е виновен за смъртта на войниците ти — каза той, махвайки рязко с глава към Ализейд. — Командваше езерото така, сякаш самият той е марид. Никога не съм виждал подобно нещо.
Дара се олюля. Беше изпратил дузина от най-добрите си воини на брега. Беше изпратил Иртемиз.
А Ализейд ал Кахтани ги беше избил до крак с маридска магия.
Той блъсна Визареш настрани.
Ализейд най-сетне бе успял да се изправи и се запрепъва към ифрита, сякаш искаше да си вземе зулфикара.
Не можа да стигне. Дара го зашлеви през лицето толкова силно, че чу как костите му изпращяха. Ализейд се просна на пода, от строшения му нос шуртеше кръв.
Твърде разгневен, за да запази смъртната си форма, Дара отприщи магията си. Огън се разля по крайниците му, хищни нокти и остри зъби изскочиха от кожата му. Той почти не забеляза.
Но не и Ализейд. Изкрещя смаяно и запълзя назад, когато Дара тръгна към него. Добре. Нека изчадието на Зейди да умре, обзето от ужас. Само че нямаше да е с магия. Не, Дара щеше да забие меч в гърлото му и да гледа как кръвта му изтича. Сграбчи Ализейд за разкъсаната яка и вдигна оръжието си.