— Почакай.
Макар и тих, гласът на Визареш беше толкова настойчив, че проряза мъглата на яростта на Дара.
Дара спря.
— Какво? — процеди и погледна през рамо.
— Наистина ли смяташ да убиеш мъжа, който те посече пред очите на твоята Нахри и изби младите ти войници? — попита Визареш провлечено.
— Да! — сопна се Дара. — Точно това смятам да направя.
Визареш дойде по-близо.
— Ще дадеш на врага си покоя, от който ти си лишен?
Дим се завихри около ръцете на Дара, горещина се разля по лицето му.
— Да не искаш да споделиш неговата съдба? Нямам търпение за проклетите ти гатанки точно сега, Визареш!
— Никакви гатанки, Дараявахуш. — Визареш извади металната верижка изпод бронзовия си нагръдник. — Просто още една възможност.
Дара впи очи в изумрудените пръстени, които висяха на верижката. И затаи дъх.
— Дай го на мен — прошепна Визареш на дивастийски. — Знаеш името му, нали? Можеш лично да нанесеш удара, който ще го убие, и да се подчиниш на Маниже, но нека преди това отнема душата му. — Ифритът пристъпи по-близо, гласът му приличаше на ниско мъркане. — Предлагам ти отмъщението, което заслужаваш. Ти беше лишен от покоя на смъртта. Защо врагът ти да го получи от твоята ръка?
Пръстите на Дара трепереха върху оръжието, дишането му беше учестено. Маниже щеше да си отмъсти на Гасан; защо и той да не получи своята разплата? Нима това бе по-лошо от онова, което вече правеха? Онова, което вече беше сторил?
Ализейд трябва да беше разбрал, че нещо не е наред. Погледът му се стрелкаше между Дара и ифрита, спирайки се най-сетне върху верижката с робски пръстени.
Очите му се разшириха. Див, неподправен ужас лумна в тях. Дръпна се назад с ахване, мъчейки се да се отскубне от хватката на Дара, но той го задържа с лекота, приковавайки го към земята, и притисна острието в гърлото му.
Ализейд изкрещя, гърчейки се под тях.
— Махни се от мен! — изпищя, сякаш без да забелязва ножа до врата си. — Махни се от мен, ти…
С едно-единствено брутално движение Визареш улови главата му и я блъсна в земята. Ализейд начаса притихна, замаяните му очи се забелиха.
От Визареш се откъсна подразнена въздишка.
— Кълна се, джиновете вдигат повече шум дори от човеците, макар че, предполагам, така става, когато живееш твърде близо до онези насекоми с пръст в кръвта.
Той посегна към ръката на Ализейд и нахлузи пръстена на палеца му.
— Спри — прошепна Дара.
Ифритът го изгледа яростно, пръстите му бяха все още сключени около пръстена.
— Каза, че това не е принцът, който ви трябва. Не съм докоснал никого от хората ти. Можеш да ми дадеш този.
Ала студеният начин, по който Визареш бе блъснал главата на младия принц в пода — така както някой би смачкал муха, — вече бе върнал Дара на себе си, гневното собственическо чувство в гласа на ифрита го накара да потрепери. Така ли беше мислила Кандиша за него? Притежание, играчка, с която да се позабавлява, да подхвърли на човеците, за да си поиграят, та тя да се наслади на посетия хаос.
Да. Ние сме потомци на онези, които са ги предали. Девите, които избрали да се смирят пред Сулейман, да позволят на един човек да ги преобрази завинаги. За ифритите неговите хора — и джинове, и деви — бяха анатема. Мерзост.
И Дара беше глупак, задето го беше забравил дори за миг. Както и да го бяха върнали за живот, той не беше ифрит. Нямаше да им позволи да поробят душата на още един джин.
— Не — заяви, разтърсван от отвращение. — Махни това гнусно нещо от него. Веднага — нареди, когато Визареш не помръдна.
Вместо да се подчини, ифритът вдигна рязко глава, вниманието му беше привлечено от нещо зад тях. Дара проследи погледа му.
И сърцето му спря.
30. Нахри
— Сигурен ли си, че води до външната стена? — прошепна Нахри, докато двамата с Мунтадир се промъкваха през криволичещия коридор за прислугата.
С изключение на пламъчетата, които Нахри беше измагьосала, наоколо цареше пълен мрак.
— Два пъти ти казах — отвърна Мунтадир хапливо. — Кой от нас е прекарал целия си живот тук?
— Кой от нас е използвал този коридор, за да се вмъква в чуждите спални? — измърмори Нахри в отговор, без да обръща внимание на подразнения поглед, който той й хвърли. — Какво, да не би да греша?
Мунтадир направи физиономия.
— Този коридор скоро ще свърши, но следващият ще ни отведе чак до източния край и външните стъпала там.