Нахри кимна.
— Е, печатът на Сулейман… — започна, опитвайки се да говори лековато. — Как точно ще го вземем? Трябва ли да го изрежем от лицето на баща ти, или…
От Мунтадир се изтръгна задавен звук.
— Господи, Нахри, ти наистина ли?
— Ти си този, на когото взе да му се повдига, когато за пръв път го спомена!
Той поклати глава.
— Е, ще ми забиеш ли кама в гърба и ще побегнеш в мига, в който ти кажа?
— Ако продължиш да говориш подобни неща, е напълно вероятно. — Нахри въздъхна. — Може ли поне една нощ да сме на една и съща страна?
— Е, добре — изсумтя Мунтадир. — Предполагам, че някой друг действително би трябвало да знае, с оглед на всичко, което се случва. — Той си пое дълбоко дъх. — Няма нищо общо с бузата му; знакът се появява там, когато вземеш пръстена.
— Пръстена? Печатът на Сулейман е върху пръстен? — Нахри си спомни скъпоценните камъни, които бе виждала да украсяват Гасан през последните пет години. Да преценява тайничко скъпоценностите, които някой носи, бе нещо като нейна специалност. — Да не е рубинът на палеца му? — опита се да отгатне.
Лицето на Мунтадир имаше мрачно изражение.
— Не е на ръката му — отвърна. — А в сърцето му. Трябва да го извадим от гърдите му и да го изгорим. Пръстенът се оформя наново от пепелта.
Нахри се закова на място.
— Какво трябва да направим?
— Моля те, не ме карай да го повторя. — Мунтадир изглеждаше така, сякаш му се повдига. — Пръстенът се оформя наново, слагаш си го и готово. Баща ми каза, че са нужни няколко дни, докато се съвземеш от магията. А после си пленен в Девабад завинаги — добави той мрачно. — Сега разбираш ли защо изобщо не бързах да стана цар?
— Какво искаш да кажеш с това, че си пленен в Девабад? — попита Нахри, а мислите й препускаха.
— Не го попитах. — Когато тя се взря слисано в него, Мунтадир разпери ръце. — Нахри, не мисля, че бях на повече от осем години, когато той ми каза всичко това. Прекалено бях погълнат от усилието да не повърна от ужас, за да го разпитвам какви ограничения точно идват с носенето на пръстен, който се очакваше да извадя от окървавения му труп. Онова, което ми каза, е, че пръстенът не може да напуска града. Така че, освен ако някой не е съгласен да остави сърцето си в него…
— Колко поетично — измърмори Нахри, докато двамата отново поемаха по сумрачния коридор.
Мунтадир спря пред мръсните, едва видими очертания на врата.
— Тук е.
Нахри надничаше над рамото му, докато той отваряше тихичко вратата. Двамата пристъпиха в мрака.
Лицето й посърна. Гезирска жена, облечена в одеждите на прислужница, лежеше мъртва на пода, а от ушите й течеше кръв.
— Отровата е минала оттук — тихо каза тя.
Не беше първото тяло, на което се натъкваха. Макар че бяха успели да предупредят неколцина гезирски благородници, откриваха много повече мъртви, отколкото живи: войници, чиито зулфикари все още бяха в ножниците им, една жена учен, чиито свитъци бяха разпилени около нея, и — най-сърцераздирателното — две момченца в празнични дрехи, стиснали незапалени бенгалски огньове в ръце, по чиито крачета все още имаше пипала от медното изпарение.
Мунтадир затвори очите на жената.
— Ще хвърля Каве на каркадана — прошепна той яростно. — Кълна се в името на баща си.
Нахри потрепери; не можеше да възрази на това.
— Да вървим.
Едва се бяха надигнали, когато до ушите й достигнаха стъпки. Най-малко трима души се задаваха иззад ъгъла. Нямаше време да се върнат обратно в коридора, по който бяха дошли, така че се шмугнаха в една тъмна ниша в стената. Сенки се спуснаха над тях, защитна реакция от страна на палата, в същия миг, в който няколко фигури се появиха иззад ъгъла.
Сърцето на Нахри се сви. Деви, до един. Млади и непознати, облечени в сиво-черни униформи. Освен това бяха забележително добре въоръжени и изглеждаха така, сякаш спокойно могат да се разправят с емира и съпругата му. Мунтадир очевидно бе стигнал до същото заключение, защото не понечи да се изправи срещу тях и остана притихнал, докато те не отминаха.
Най-сетне се прокашля.
— Мисля, че племето ти извършва преврат.
Нахри преглътна.
— Действително изглежда така — отвърна разтреперано.
Мунтадир я изгледа.
— Все още ли си на моя страна?
Очите на Нахри се спряха върху убитата жена.
— Аз съм на тази страна, която не отприщва нещо подобно.
Двамата продължиха по празния коридор. Сърцето на Нахри биеше учестено и тя не смееше да проговори, особено след като стана ясно, че из палата пъплят врагове. От време на време някой писък или рязко секнало предупреждение раздираха въздуха, а ехото ги разнасяше по коридорите на подобния на лабиринт царски комплекс.