Мъжът изглеждаше шокиран.
— Това… това е цената, госпожице.
— Може би за някой друг — отвърна тя презрително, прикривайки удоволствието си, като се престори на засегната. — Няма да ти дам и една пара повече от десет дирхама.
Мъжът зяпна.
— Но тук не…
Изведнъж Зейнаб се озова до нея и я стисна здраво над лакътя.
— Какво правиш?
Нахри извъртя очи.
— Нарича се пазарене, скъпа сестро. Сигурна съм, че на теб никога не ти се е налагало да го правиш, но…
— Гезирците не се пазарят на собствения си пазар. — Думите на Зейнаб бяха пропити с отвращение. — Това поражда разпри.
Нахри беше скандализирана.
— И какво? Просто плащате колкото ви поискат? — Не можеше да повярва, че се бе оженила в толкова наивно племе. — Ами ако ви мамят?
Зейнаб вече беше извадила три жълтици, за да плати на книжаря.
— Навярно ще е по-добре да престанеш да вярваш, че всеки се опитва да те излъже, не смяташ ли? — Дръпна я настрани и й тикна книгата в ръцете.
— И стига си правила сцени. Идеята е да не ни хванат.
Нахри притисна книгата до гърдите си, мъничко засрамена.
— Ще ти върна парите.
— Не ме обиждай. — Гласът на Зейнаб стана по-мек. — Не си първата глупава многознайка, за която съм купувала прекалено скъпи човешки книги на тази улица.
Нахри я стрелна с поглед. Искаше да продължат да говорят за това толкова силно, колкото и да сменят темата. И това в основата си бе отношението й към темата за Ализейд ал Кахтани.
Откажи се. Имаше много други начини да дразни зълва си.
— Дочух, че те ухажвал някакъв благородник от Малака — подхвърли тя жизнерадостно, когато отново тръгнаха по улицата.
Зейнаб се закова на място.
— Откъде го чу?
— Обичам да разговарям с пациентите си.
Принцесата поклати глава.
— Няма да е зле пациентите ти да се научат да си държат езика зад зъбите. Ти трябва да се научиш да си държиш езика зад зъбите. Мисля, че съм си заслужила поне това, задето ти купих онази книга за странни човешки постройки.
— Не искаш ли да се омъжиш за него? — попита Нахри, белейки портокала, който беше откраднала.
— Естествено, че не искам да се омъжа за него. Малака е отвъд морето. Никога повече няма да видя семейството си. — В гласа й се прокрадна презрение. — Освен това той има три други жени и дузина деца и наближава втория си век.
— В такъв случай откажи.
— Баща ми решава. — Лицето на Зейнаб се обтегна. — А моят кандидат е много заможен мъж.
А Тревогата на Мунтадир за състоянието на градската хазна изведнъж й се стори много по-обяснима.
— Не може ли майка ти да възрази? — попита тя.
Царица Хатсет й вдъхваше истински респект и Нахри не можеше да си я представи как допуска единствената й дъщеря да бъде изпратена в Малака за каквито и да било купчини злато.
Зейнаб като че ли се поколеба.
— Точно сега майка ми има по-важна битка, която да води.
Бяха поели по една по-тиха уличка, която минаваше покрай Цитаделата, Дебелите й каменни стени се извисяваха над тях, закривайки синьото небе по начин, който караше Нахри да се чувства неспокойна и малка. През отворените крила на една врата долетяха смях и шум от цвърчащ сблъсък на зулфикари.
Несигурна как да отговори, тя подаде на Зейнаб половината от портокала.
— Съжалявам.
Зейнаб се взря в плода и в сивозлатните й очи разцъфна несигурност.
— Двамата с брат ми бяхте врагове, когато се оженихте — каза тя колебливо. — Понякога изглежда така, сякаш все още сте. Ти как… как…
— Намираш начин. — Думите се изтръгнаха от едно кораво място в нея, място, в което Нахри се бе скривала безброй пъти, откакто бе извадена от Нил и пусната в Кайро, сама и изпълнена със страх. — Ще се изненадаш на какво е способен някой, за да оцелее.
Зейнаб изглеждаше слисана.
— Караш ме да се чувствам така, сякаш би трябвало да кажа на Мунтадир да спи с нож под възглавницата.
— Не бих посъветвала брат ти да държи нещо остро в леглото си — каза Нахри, докато вървяха по улицата. — Като се има предвид броят на посетителите…
Тя се задави, а портокалът се изплъзна от пръстите й. По тялото й се разля студена вълна.
Зейнаб се закова на място.
— Добре ли си?
Нахри почти не я чу. Имаше чувството, че невидима ръка я беше уловила за брадичката и обръща главата й, за да я накара да погледне към сумрачната уличка, по която бяха минали току-що. Сгушено между Цитаделата и покрития с петна месинг на градските стени, мястото изглеждаше така, сякаш беше изравнено със земята преди векове. Плевели и пръст покриваха натрошена настилка, следи от изгорено бележеха голите каменни стени. В самия край имаше рушащи се тухлени постройки. Прозорци без стъкла гледаха към улицата — черни дупки, които приличаха на липсващи зъби в зейнала уста. Отвъд предната веранда се виждаха пищните върхове на огромни дървета. Бръшлян обгръщаше сградите, задушаваше колони и висеше над изтърбушени прозорци като примките на бесилка.