Странно изтръпване се разля по кожата й и Нахри потрепери. Беше някак познато усещане, ала тя не бе в състояние да си спомни. Ръката й се отпусна върху дръжката на една от камите. Чуваше ударите на сърцето си да отекват в главата й с ритмично туптене. Като предупредително потропване.
Мунтадир вдигна ръка. От далечината долетя приглушен вик.
— Махни се от мен!
Той ахна.
— Нахри, това звучи като…
Ала тя вече се бе втурнала натам. Долетяха звуците на спор, друг глас, но Нахри едва ги чуваше. Когато изскочи иззад ъгъла вдигна ръка — внезапната светлина бе заслепяваща, след като толкова дълго се бяха промъквали в мрака.
Само че светлината не идваше от факли или измагьосани пламъци. А от двама ифрити, които бяха приковали Али към пода.
Нахри се закова на място, потискайки един писък. Облян в кръв, Али лежеше прекалено неподвижно под едър ифрит, необяснимо защо облечен в същата униформа като войниците деви и допрял нож до гърлото му. Друг, по-мършав ифрит с бронзов нагръдник, беше сграбчил ръката на Али, извил китката му под болезнен ъгъл.
И двамата ифрити се обърнаха и се взряха в царската двойка. Нахри ахна, зърнала зеления скъпоценен камък върху пръста на Али.
Пръстен. Смарагдов робски пръстен.
Ифритът, облечен в дрехите на дев, отвори уста, а очите му лумнаха.
— Нах…
Нахри не го остави да довърши. Заляна от ярост, тя прокара силно камата по дланта си, разкъсвайки кожата. А после се втурна напред, нахвърляйки му се без колебание.
Двамата с ифрита се преметнаха назад и тя се приземи върху гърдите му. Вдигна окървавената кама, опитвайки се да я забие в гърлото му, но той с лекота изби оръжието от ръката й, без да изпуска собствения си нож.
Нахри се опита да му го отнеме, но той беше по-силен. Пусна ножа, който изтрака на пода, и като сграбчи китките й, я преобърна, приковавайки я под себе си.
Нахри изпищя. Огнените очи на ифрита срещнаха нейните и тя затаи дъх, слисана от онова, което бушуваше в дълбините на странния им цвят. Тъга.
А после изпепеляващото жълто изчезна и очите му придобиха онзи зелен цвят, който я преследваше в сънищата й. Черни къдрици избиха от димния му скалп, огнената светлина по лицето му угасна, оставяйки след себе си кожа с искрящ светлокафяв цвят. Абаносова татуировка белязваше слепоочието му: стрела, пресичаща крилото на шеду.
Дара се взираше в нея, лицето му беше на сантиметри от нейното. Мирис на кедър и горен цитрус погъделичка носа й, а после той изрече една дума, една дума, която се отрони от устните му като молитва.
— Нахри.
Нахри изрева, нещо сурово и диво изригна в тялото й.
— Престани! — изпищя, гърчейки се под него. — Махни това лице или ще те убия!
Ифритът стискаше здраво ръцете й, докато тя се мъчеше да издере гърлото му.
— Нахри, спри! — извика той. — Аз съм, кълна се!
Гласът му я съкруши. Господи, дори звучеше като него. Ала това беше невъзможно. Невъзможно. С очите си бе видяла Дара да умира. Заровила бе ръце в пепелта му.
Това беше номер. Ифритска измама.
Полазена от тръпки при допира му, тя отново опита да се отскубне, зърнала изцапаната си с кръв кама близо до краката си.
— Зейди!
Мунтадир се спусна към брат си, но беше запратен през коридора от втория ифрит. Блъсна се силно в един от изящните фонтани и около него изригнаха вода и стъкло.
Мислейки трескаво и отчаяно как да отблъсне ифрита от себе си, Нахри сви крак в коляно и го заби в слабините му.
Той изохка с лумнали от болка и изненада очи и се отдръпна достатъчно, та Нахри да успее да изпълзи изпод него. Един поглед разкри Мунтадир, който се бе изправил, да се втурва отново към Али, докато по-младият принц бавно се претъркулваше с обляно в кръв лице. Вторият ифрит посегна към бойната секира, окачена на гърба му.
— СПРИ! — Коридорът потрепери, кънтящ от заповедта на първия ифрит. — Визареш, свали оръжие — сопна се той, докато се изправяше на крака. Другият ифрит начаса се подчини, отдръпвайки се от двамата Кахтани с плисък — водата от строшения фонтан образуваше локва в краката му.
Ифритът, приел формата на Дара, се обърна към Нахри с умолителен поглед.
— Нахри — каза задавено, сякаш името й му причиняваше болка.
Направи крачка към нея, посягайки, сякаш искаше да я улови за ръка.
— Не ме докосвай! — Гласът му й причиняваше физическа болка; трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не си запуши ушите. — Не знам кой си, но ще те отровя с кръвта си, ако не промениш външния си вид.