Само че това нямаше значение. Защото кожата около раната вече беше придобила болезнен черно-зеленикав цвят, цвета на ужасна буря. Цвят, който бързо се разпростираше, деликатни пипала, очертаващи линиите на вени и нерви.
От Мунтадир се изтръгна уплашен звук.
— О — прошепна, докато докосваше раната си с разтреперани ръце. — Каква ирония.
— Не. Не, не, не — повтаряше Али, сякаш прошепнатото отричане можеше да промени ужасната сцена пред тях. — Защо го направи? Диру, защо го направи?
Мунтадир докосна лицето на брат си и кръвта от ръцете му изцапа кожата на Али.
— Съжалявам, ахи — отвърна немощно. — Не можех да гледам как те убива. Не и отново.
Сълзи се стичаха по лицето на Али.
— Всичко ще бъде наред — избъбри той. — Н-нахри ще те излекува.
Мунтадир поклати глава.
— Недей — каза, стискайки челюсти, когато тя посегна към него. — И тримата знаем, че би било единствено губене на време.
— Няма ли да ме оставиш поне да опитам? — примоли се Нахри, а гласът й се прекърши на последната дума.
Мунтадир прехапа устни; изглеждаше така, сякаш се мъчеше да скрие собствения си страх. А после кимна съвсем леко.
Нахри начаса разпери ръце, съсредоточавайки се върху пулса и топлината на тялото на съпруга си, ала в мига, в който го стори, разбра, че е напразно. Не можеше да изцели разкъсаната му плът и отровената му кръв, защото не можеше да почувства раната. Тялото му сякаш свършваше там, където започваше потъмняващата плът, ръбовете й отблъскваха съзнанието й. Беше по-ужасно и от борбата й с Джамшид, по-ужасно дори от отчаяната битка да спаси Нисрийн. Нахри, която току-що бе запратила един мъж през стаята и бе измагьосала пясъчна буря, беше безсилна да се пребори с отровата на зулфикара.
Мунтадир отмести внимателно ръцете й.
— Нахри, спри. Нямате време за това.
— Имаме — намеси се Али. — Опитай отново. Опитай по-силно!
— Нямате време. — Гласът на Мунтадир беше твърд. — Зейди, погледни ме. Искам да ме изслушаш, без да реагираш. Абба е мъртъв. Трябва да отидеш с Нахри и да вземете печата на Сулейман. Тя знае как.
Али отвори уста, но преди да успее да каже каквото и да било, откъм купчината отломки се разнесе тътен.
Мунтадир пребледня.
— Невъзможно. Та ти събори проклетия таван отгоре му.
В отговор долетя нов тътен, прах и мазилка потрепериха.
Али посегна към брат си.
— Трябва да те изведем от тук.
— Няма да го бъде.
Мунтадир си пое дъх и се надигна, за да седне. Огледа се наоколо и погледът му падна върху един предмет, блещукащ в прахта.
Сребърен лък.
Следа от отмъстителност пробяга по лицето му.
— Нахри, искаш ли да ми подадеш онзи лък и да видиш дали не можеш да намериш колчана?
Макар да й се повдигаше, Нахри се подчини. Със сърцето си знаеше чий бе този лък.
— Какво правиш? — попита, когато Мунтадир се изправи на крака с лъка в ръце; болка и решителност бяха изписани върху лицето му.
Мунтадир се олюля и извади ханджара си. Даде знак на Али да се приближи и втъкна оръжието в колана му.
— Печеля ви малко време. — Закашля се, а после кимна към ханджара. — Вземи това и зулфикара си, ахи. Бий се добре.
Али не помръдваше. Изведнъж изглеждаше съвсем млад.
— Диру… не мога да те оставя. — Гласът му трепереше, сякаш това бе нещо, за което можеше да се наложи. — Би трябвало да те защитавам — прошепна. — Би трябвало да бъда твоят кайд.
Мунтадир се усмихна тъжно.
— Което, почти съм сигурен, означава, че трябва да правиш каквото ти кажа. — Изражението му омекна. — Всичко е наред, Зейди. Между нас всичко е наред. — Сложи стрела в тетивата и намигна, ала в лицето му имаше нещо прекършено. — По дяволите, мисля, че след това тук може би дори ще вляза в онзи твой рай.
Сълзи се стичаха по бузите на Али. Нахри вдигна тихичко зулфикара му и пристъпи напред, улавяйки го за ръка. Срещна очите на Мунтадир и между тях премина поглед на разбиране.
— Ще вземем печата на Сулейман — обеща. — И ще намеря Джамшид. Кълна ти се.
При тези думи очите на Мунтадир най-сетне овлажняха.
— Благодаря ти — каза тихо. — Моля те, кажи му… — Пое си дълбоко дъх, олюлявайки се леко; очевидно се мъчеше да се овладее. Когато погледът му отново срещна този на Нахри, в него имаше смесица от разкаяние и извинение. — Моля те, кажи му, че го обичах. Кажи му, че съжалявам, задето по-рано не се застъпих за него. — Избърса очи с ръкава си, а после се изпъна, извръщайки поглед. — А сега вървете. Мога да смятам краткото си царуване за успех, ако успея да убедя двамата най-упорити души в Девабад да направят нещо, което не искат.