Какъв късмет, че Мунтадир се бе озовал в ръцете на някой, който прекрасно знаеше колко дълго може да отнеме подобна смърт. Дара се беше грижил за повече приятели, отколкото му се искаше да си спомни, през последните им мигове, облекчавал бе крайниците им, докато те се схващаха, слушал бе мъчителните им хрипове, докато отровата бавно ги поглъщаше.
Пресегна се, грабна тюрбана на Мунтадир и го разви.
— Какво правиш, по дяволите? — изпъшка Мунтадир, когато Дара се залови да превърже раната му. — Господи, не можеш ли дори да ме оставиш да умра на спокойствие?
— Рано ти е да умираш. — Дара го издърпа на крака, без да обръща внимание на това, че другият мъж трепери от болка. — Може и да не кажеш на мен как да взема печата на Сулейман, ала има друг, който подозирам, че е способен да те накара да й кажеш всичко.
32. Нахри
Двамата тичаха. Дърпаща Али през потъналия в мрак палат, Нахри не бе в състояние да мисли за друго, освен за това да остави колкото се може по-голямо разстояние между тях и онова, в което се беше превърнал Дара. Магията на предците й пулсираше в кръвта й, помагайки им в бягството: стълби се издигаха под краката им, тесни коридори се зазиждаха зад гърба им, скривайки дирите им. По всяко друго време Нахри би се удивлявала на тези неща.
Сега обаче не беше сигурна, дали някога отново ще е в състояние да се удиви на каквото и да било в Девабад.
До нея Али се препъна.
— Трябва да спра — изпъшка, подпирайки се тежко на нея. От счупения му нос капеше кръв. — Ето там. — Той посочи надолу по коридора към невзрачна дървена врата.
Вдигнала камата си, Нахри я бутна и те се озоваха в малък вътрешен двор с огледални шадравани и лимонови дръвчета, ярки като скъпоценни камъни. Нахри затръшна вратата зад тях и се отпусна на пода, за да си поеме дъх.
И тогава споменът я връхлетя. Стисна очи, ала все още го виждаше. Измъчените му зелени очи над нейните, вихрушката на димна магия и предизвикателното му изражение миг преди тя да срути тавана върху него.
Дара.
Не, не Дара. Не бе в състояние да мисли за афшина, когото бе познавала, и огненото чудовище, което бе съсякло Мунтадир и бе пристигнало в Девабад на вълна от смърт, като за един и същи мъж.
Мунтадир… Нахри натика юмрук в устата си, преглъщайки надигналото се в гърдите й ридание.
Не можеш да го направиш точно сега. Съпругът й се бе изпречил на пътя на смъртоносния афшин, за да спечели време на нея и брат си. Нахри щеше да почете тази саможертва. Нямаше друг избор.
Али се беше свлякъл на колене до нея. Медно блещукане привлече погледа й.
— Господи, Али, дай ми това. — Нахри издърпа рязко реликвата от ухото му и я метна към дръвчетата. Потрепери, осъзнала с ужас, че я беше носил през цялото време, докато бягаха. Ако се бяха натъкнали на изпарението…
Вземи се в ръце. Нито тя, нито Али можеха да си позволят още една грешка.
Положи леко ръце върху челото и лявото му рамо.
— Ще те изцеля.
Али не отговори. Дори не я гледаше. Изражението му беше замаяно и празно, цялото му тяло трепереше.
Нахри затвори очи. Магията й беше по-близо от обикновено и пелената между тях, онази странна мантия от солен мрак, с която обсебването на маридите го бе обгърнало, начаса падна. Отдолу той беше в ужасно състояние: носът му беше строшен, рамото — изкълчено и лошо пронизано, под безбройните резки и ухапвания имаше две счупени ребра. Нахри им заповяда да зараснат и Али най-сетне си пое дълбоко дъх, простенвайки, когато носът му се намести. Силата й, целебните й умения, които й бяха изневерили на два пъти днес, изригнаха, ярки и живи.
Тя го пусна, потискайки вълна на изтощение.
— Радвам се да видя, че все още мога да го направя.
Али най-сетне се размърда.
— Благодаря ти — прошепна; когато се обърна към нея, по ресниците му блещукаха сълзи. — Брат ми…
Нахри поклати яростно глава.
— Не. Али, сега нямаме време за това… нямаме време за това — повтори, когато той се извърна и зарови лице в шепите си. — Девабад е под нападение. Твоето племе е под нападение. Трябва да се стегнеш и да се биеш. — Тя го докосна по бузата, обръщайки главата му, за да я погледне. — Моля те. Не мога да го направя сама.
Той си пое разтърсваща глътка въздух, после още една, стисвайки очи за миг. Когато отново ги отвори, в дълбините им имаше мъничко повече решителност.
— Кажи ми какво знаеш.
— Каве отприщи някакво отровно изпарение, подобно на онова, което едва не те уби на пиршеството. Разпространява се бързо и атакува гезирските реликви. — Тя понижи глас. — Именно то уби баща ти.