Али потръпна.
— И се разпространява?
— И то бързо. Досега се натъкнахме на поне три дузини убити.
При тези думи Али се изпъна рязко.
— Зейнаб…
— Добре е — увери го Нахри. — И тя, и Акиса. Отидоха да предупредят жителите на Гезирския квартал и да вдигнат тревога в Цитаделата.
— Цитаделата… — Али се облегна на стената. — Нахри, Цитаделата я няма.
— Какво искаш да кажеш с това, че я няма?
— Първо нападнаха нас. Езерото… надигна се като някакво чудовище… както ти каза, че е станало с теб край Гозан, когато пристигна в Девабад. Срути кулата на Цитаделата и нахлу в комплекса, помитайки всичко по пътя си. Почти цялата стража е мъртва. — Той потрепери, сребърни капчици бяха оросили челото му. — Аз дойдох на себе си в езерото.
— Езерото? — повтори Нахри. — Мислиш ли, че маридите са замесени?
— Мисля, че маридите са си отишли. Тяхното… присъствие… сякаш липсва — поясни той, докосвайки главата си. — А проклятието на езерото е развалено. Не че има значение. Малцината от нас, които не се удавиха, бяхме нападнати от гули и стрелци. Тъкмо превземахме брега, когато ифритът ме отвлече, но бяхме останали по-малко от две дузини. — Скръб се разля по лицето му, очите му отново плувнаха в сълзи. — Ифритът уби Лубейд.
Нахри се олюля. Две дузини оцелели. В Цитаделата трябва да бе имало стотици… хиляди войници. Десетки гезирци в палата. До един убити за броени секунди.
Онова, което говорят за теб, е вярно, нали? За Ки-зи? За войната? Нахри затвори очи.
Само че не болката на разбито сърце кипеше във вените й в този миг. А решителност. Очевидно мъжът, когото Нахри познаваше като Дара, си беше отишъл… ако изобщо бе съществувал някога. Този Дара бе на първо място афшин, Бич. Донесъл бе война в Девабад и се бе обявил за оръжие на Нахидите.
Изобщо обаче не подозираше враждата на каква Нахида си беше навлякъл.
Нахри се изправи на крака.
— Трябва да вземем печата на Сулейман — заяви. — Това е единствената ни надежда да ги победим. — Тя наведе поглед към Али. — С мен ли си?
Али си пое дълбоко дъх, а после улови протегнатата й ръка и се изправи.
— До самия край.
— Добре. Първо трябва да намерим тялото на баща ти — каза, мъчейки се да не мисли за онова, което трябваше да сторят след това. — Когато за последно го видях, бяхме на платформата, откъдето с теб гледахме звездите веднъж.
— Значи, не сме далече. Можем да минем напряко през библиотеката.
Той прокара притеснено ръка по брадата си, а после се сепна и посегна да свали смарагдовия пръстен от палеца си.
— Али, почакай!
Ала още преди Нахри да успее да довърши, той го махна и го захвърли. Нахри настръхна, когато пръстенът изтрополи по покрития с плочки под, наполовина очаквайки Али да се превърне в пепел. Той обаче си остана напълно солиден, взирайки се изненадано в нея.
— Какво? — попита я.
— Какво? — Нахри разпери ръце, а после отиде да вземе пръстена. — Ами ако между теб и това тук все още е останала част от робското проклятие, идиот такъв?
— Не е — настоя Али. — Едва ми го бяха сложили на пръста, когато вие се появихте. Мисля, че спореха за него.
Спорили са за него? Господи, почти се надяваше да е така. Не можеше да си представи Дара да даде някой джин на ифритите по този начин. Нито дори най-омразния си враг.
— Въпреки това бих искала да го задържа — заяви, пъхвайки пръстена в джоба си. След това извади зулфикара, който беше втъкнала непохватно в колана си. — Вероятно би трябвало да си го вземеш.
На Али като че ли му прилоша от гледката на зулфикара, който бе посякъл брат му.
— Ще се бия с друго оръжие.
Нахри се наведе към него и тикна меча в ръцете му.
— Ще се биеш с това. Най-добър си именно с него. — Тя срещна очите му. — Не позволявай смъртта на Мунтадир да бъде напразна, Али.
Ръката на Али се сключи около дръжката и те продължиха напред, през врата, която ги отведе в дълъг, тесен коридор, слизащ надолу. Въздухът ставаше все по-студен, колкото повече се спускаха; кълба измагьосан огън се рееха със съскане над главите им, изправяйки Нахри на нокти.
Не говореха, ала не бяха изминали кой знае какво разстояние, когато се разнесе тътен и земята потрепери леко.
Али протегна ръка, за да я спре, и долепи пръст до устните си. Някъде зад тях се чуваше шумът на нещо тежко, тътрузещо се по прашните камъни.
Нахри се напрегна. Беше чула още нещо: иззад сребърната врата на библиотеката в края на коридора долетя писък.