— Защо не потърсим друг път? — прошепна тя с пресъхнала уста.
Вратата се отвори рязко.
— Захак! — Един сахрейнски учен се втурна към тях с обезумели очи и пламнали одежди. — Захак!
Нахри се отдръпна от Али и двамата се долепиха до срещуположните стени, а ученият профуча между тях. Горещината от горящите му одежди опърли лицето й. Нахри се обърна, отваряйки уста, за да му викне да спре…
Тъкмо навреме, за да види как една змия от дим, чието туловище изпълваше почти целия коридор, се появи иззад ъгъла. Ученият нямаше възможност дори да извика. Змията го погълна цял, разкривайки искрящи обсидианови зъби, които бяха по-дълги от ръката на Нахри.
— Бягай! — изпищя тя и бутна Али към библиотеката.
Двамата се втурнаха към вратата. Али я затръшна зад тях, облягайки гръб на метала, миг преди огромната змия да връхлети отгоре й, разтърсвайки я в рамката.
— Кажи на палата си да направи нещо! — изкрещя той.
Нахри бързо долепи длани до декоративните гвоздеи на вратата, толкова силно, че раздра кожата си. Все още не бе успяла да овладее напълно магията на палата; тя като че ли беше надарена със собствена воля, отвръщайки на емоциите й със свой собствен каприз.
— Защити ме — помоли тя на дивастийски.
Нищо не се случи.
— Нахри! — изкрещя Али; краката му се подхлъзнаха, когато змията отново се блъсна във вратата.
— ЗАЩИТИ МЕ! — извика Нахри на арабски, добавяйки няколко цветисти ругатни, за които Якуб здравата би й се накарал. — Заповядвам ти, дяволите да го вземат!
От ръцете й се надигна дим и среброто се стопи, разтичайки се, за да слее вратата със стената. Нахри се обърна и се облегна отмаляла на вратата, дишайки тежко.
Очите й се отвориха. Създание с размерите на Сфинкса се носеше във въздуха към тях.
Трябва да беше някакъв кошмар. Дори във вълшебния Девабад чудовища от дим, способни да изядат цяло село, не летяха свободно. Създанието се рееше на четири вълнуващи се крила, ален огън проблясваше под искрящите му люспи. Имаше зъбата паст, достатъчно голяма, за да погълне цял кон, и шест крайника, завършващи с остри нокти. Пред очите на Нахри, то нададе писък, звучейки някак изгубено, докато се спускаше към един учен, който се опитваше да избяга. Сграбчи го в ноктите си и го метна към насрещната стена, а от устата му бликнаха пламъци.
Нахри усети как кръвта се отцежда от лицето й.
— Това дракон ли е?
До нея Али преглътна мъчително.
— Всъщност… прилича на захак. — Ужасените му очи срещнаха нейните. — Обикновено не са толкова големи.
— О — отвърна Нахри задавено.
Надавайки отново писък, захакът подпали нишата за лекции до тях и те подскочиха.
Али вдигна разтреперан пръст към редица врати в другата част на библиотеката.
— Там има асансьор за книги. Той стига до павилиона, който ни трябва.
Нахри прецени разстоянието с поглед. Намираха се на няколко етажа височина, подът на библиотеката беше в пълен хаос, лабиринт от изпотрошени и горящи мебели и бягащи джинове, в който захакът се спускаше към всичко, което се движеше.
— Това нещо ще ни убие… не — каза тя, стискайки китката на Али, когато той понечи да се хвърли към един млад писар, когото захакът току-що беше сграбчил. — Изтичаш ли там сега, на никого няма да помогнеш.
Вниманието й беше привлечено от трясък. Змията все още се блъскаше в барикадираната врата и металът започваше да се огъва.
— Няма ли нещо от подготовката ти в Цитаделата, което да те е научило как да се биеш с гигантски чудовища от дим и пламъци?
Али се взираше напрегнато в източната стена.
— Не в Цитаделата… — Лицето му беше придобило замислено изражение. — Онова, което направи с тавана в онази стая… мислиш ли, че би могла да сториш същото с тази стена?
— Искаш да срина стената на библиотеката?
— Каналът минава от другата страна. Надявам се да успея да използвам водата, за да угася това нещо — обясни Али, докато захакът минаваше прекалено близо.
— Вода? Как очакваш да контролираш… — Не довърши, припомнила си начина, по който беше призовал зулфикара си, когато се биеше с Дара, и забелязала вината в изражението му сега. — Маридите не ти били направили нищо, а? Нали така ми каза?
Али простена.
— Може ли да се разправяме за това по-късно?
Нахри хвърли един последен печален поглед на рафтовете до източната стена.
— Ако оцелеем, ти ще поемеш вината за унищожаването на всички тези книги.
Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да се съсредоточи, и подръпна магията на палата така, както бе направила в коридора. Онова, което бе тласнало уменията й тогава, беше прилив на ярост и скръб заради Мунтадир.