Выбрать главу

Нахри направи няколко крачки напред и си пое рязко въздух. По кожата й пробяга електричество. Би могла да се закълне, че гъстите сенки се бяха поразсеяли, когато се бе раздвижила.

Обърна се и видя, че Зейнаб я беше последвала.

— Какво е това място? — попита и гласът й отекна между камъните.

Зейнаб обходи развалините със скептичен поглед.

— Съборетина? Не бих могла да кажа, че съм експерт по разпадащи се постройки в един град на три хиляди години.

Улицата се стопли под краката на Нахри толкова силно, че тя да го усети през сандалите си.

— Трябва да вляза там.

— Какво трябва да направиш?

Ала Нахри вече бе тръгнала напред, изтласкала всякакви мисли за принцеси и дори за страховитите наказания на Гасан. Чувстваше се почти принудена, погледът й бе прикован в загадъчните постройки.

Спря пред масивна двукрила врата от месинг. Върху нея бяха издълбани пиктограми — орикс в скок и носът на кораб, огнен олтар на девите и една везна. От месинга сякаш струеше магия. Макар да не можеше да си представи някой да живее на подобно място, Нахри вдигна ръка, за да почука.

Кокалчетата й дори не бяха докоснали вратата, когато тя се отвори със стон, разкривайки зейнала черна дупка.

От другата страна нямаше никой.

Зейнаб я беше настигнала.

— За нищо на света — отсече тя. — Попаднала си на погрешния Кахтани, ако си мислиш, че ще вляза в тази обитавана от духове развалина.

Нахри преглътна. Ако беше в Египет, това би могло да бъде началото на приказка, с която плашат децата, приказка за загадъчни руини и ужасяващи джинове.

Само че, строго погледнато, тя беше ужасяващият джин и ледената хватка на постройката около сърцето й се стегна още повече. Беше безразсъдно. Импулс, в който нямаше смисъл… ала тя щеше да влезе.

— Тогава остани отвън.

Избегна ръката на Зейнаб и се вмъкна вътре.

Тъмнината начаса я погълна.

— Наар — прошепна и в шепата й разцъфнаха пламъчета, хвърляйки светлина върху онова, което някога несъмнено бе представлявало великолепно преддверие.

По стените имаше останки от боя, очертаващи формите на крилати бикове и танцуващи феникси. Навсякъде беше осеяно с дупки, места, откъдето скъпоценни камъни вероятно бяха изтръгнати от стените.

Нахри пристъпи навътре, вдигайки пламъчетата в ръката си. Очите й се разшириха.

Откъслечно, потънала в сенки, нахидската история на сътворението се разкри на стената пред нея. Древният храм на Сулейман, издигащ се над главите на строящите го работници деви. Жена със заострени уши и синьо-златен чадор, коленичила в краката на човешки цар. Докато се взираше с удивление в стенописа, Нахри би могла да се закълне, че фигурите започнаха да се движат и да се сливат: пръски златна боя се превърнаха в ято реещи се във въздуха шедута, очертанията на забулени нахидски лечителки, смесващи отвари, се изпълниха с цвят. Далечен звук на тежки обувки и възторжени викове на зрители зашепна в ухото й, докато парад от стрелци маршируваха, нахлупили церемониални шлемове, увенчани с полюшващи се пера.

Нахри ахна и в същия миг пламъкът се отдели от ръката й — точици светлина, откъснали се, за да огреят останалата част от помещението. Беше изблик на неосъзната магия, от онези, които тя свързваше с двореца, с царското сърце на Нахидите, чиято сила все още течеше във вените й.

Стенописите изведнъж престанаха да се движат. Зейнаб беше влязла след нея и предпазливо се приближаваше между отломките, осеяли пода.

— Мисля, че това място е принадлежало на семейството ми — прошепна Нахри със страхопочитание.

Зейнаб се огледа предпазливо наоколо.

— В интерес на истината… вярвам, че това би могло да се каже за голяма част от Девабад. — Лицето й придоби подразнено изражение, когато Нахри я изгледа сърдито. — Извинявай, ако ми е трудно да бъда дипломатична, когато се страхувам, че сградата всеки момент може да рухне. А сега, ако обичаш, може ли да си вървим? Баща ми още утре ще ме изпрати в Малака, ако неговата Нахида бъде смазана под купчина тухли.