Нахри си пое дълбоко дъх и те поеха нагоре. Сърцето й се свиваше при всяко разклащане и поскърцване на стълбата.
Бяха се катерили сякаш часове, макар в действителност да бяха само минути, когато се озоваха пред неголяма дървена врата.
— Чувам гласове — прошепна Нахри. — Звучи като дивастийски.
Али долепи ухо до вратата.
— Поне трима мъже са — съгласи се тихо. — А повярвай ми, афшинът е обучил воините си наистина добре.
Нахри бързо прехвърли през ума си възможностите, които имаха.
— Вземи ме в плен.
Али я изгледа така, сякаш беше полудяла.
— Моля?
Нахри се пъхна в ръцете му, поднасяйки ханджара му към гърлото си.
— Престори се — изсъска тя. — Изнеси им някоя тирада за огнепоклонници и грях. Носи ти се слава сред моето племе. — И преди Али да успее да възрази, отвори вратата с ритник, издърпвайки го вътре със себе си. — Помощ! — извика окаяно на дивастийски.
Девите се обърнаха рязко и зяпнаха. Действително бяха трима, облечени в същите тъмни униформи и въоръжени до зъби. Определено изглеждаха като мъже, обучени от Дара; единият се прицели с лъка си за частица от секундата.
За щастие, Каве не се виждаше никъде.
— Свалете оръжие! — примоли се Нахри, гърчейки се в ръката на Али. — Той ще ме убие.
Али реагира с лекота, която Нахри намери мъничко смущаваща, и като изръмжа, притисна острието до врата й.
— Направете го, огнепоклонници! — заповяда им. — Веднага! Или ще изкормя скъпоценната ви Бану Нахида!
Най-близкият дев ахна.
— Бану Нахри? — попита, а черните му очи се разшириха. — Наистина ли сте вие?
— Да! — извика тя. — А сега свалете оръжия!
Тримата се спогледаха несигурно, а после стрелецът отпусна лъка си.
— Направете го — заповяда. — Това е дъщерята на Бану Маниже.
Другите двама се подчиниха мигновено.
— Къде е баща ми? — попита Али. — Какво сте сторили с него?
— Нищо, пясъчна бълха такава — процеди един от девите. — Защо не пуснеш момичето и не се изправиш срещу нас като мъж? Изхвърлихме телата на хората на баща ти в езерото, но ти все още имаш време да се присъединиш към своя абба.
И той се дръпна настрани, разкривайки мъртвия цар. Нахри потрепери от ужас. Тялото на Гасан беше поругано — по дрехите му имаше петна от кървави ботуши, скъпоценностите и царският тюрбан бяха смъкнати от тялото му. Изцъклените му, осеяни с медни пръски сиви очи се взираха невиждащо в нощното небе, лицето му беше покрито с кръв.
Али я пусна рязко и изражение на ярост, каквато Нахри никога досега не бе виждала у него, разкриви лицето му.
Нахвърли се върху тримата деви, преди тя дори да помисли да реагира, с лумнал в пламъци зулфикар. Те бяха бързи, ала не можеха да се мерят със скоростта на съкрушения от скръб принц. С вик той прониза мъжа, който беше проговорил, измъкна острието от тялото му и с един замах обезглави стрелеца.
И просто така, Нахри се върна в нощта на лодката. Нощта, в която със собствените си очи беше видяла на какво е способен Дара, начина, по който бе покосил мъжете, които го заобикаляха, като оръдие на смъртта, сляп и глух за кръвта и писъците, и бруталното насилие около него.
Нахри се взря в Али с ужас. В освирепелия воин пред нея нямаше и следа от влюбения в книгите принц, мъжа, който понякога все още беше прекалено срамежлив, за да срещне очите й.
Така ли се започва? Така ли беше съсипан Дара, така ли душата му бе изтръгната от него, докато бе гледал как избиват семейството и племето му, така ли умът и тялото му бяха изковани в оръжие от ярост и отчаяние? Така ли беше превърнат в чудовище, което щеше да посее същото насилие върху едно ново поколение?
И все пак се хвърли напред, когато последният дев вдигна меча си, готвейки се за удар. Сграбчи ръката му, карайки го да загуби равновесие, докато се обръщаше към нея, за да я погледне така, сякаш го е предала.
Али заби зулфикара в гърба му.
Нахри отстъпи назад, вдигнала ръка към устата си. Ушите й кънтяха, давеше я жлъчка.
— Нахри! — Али улови лицето й в ръце, мокри от кръвта на съплеменниците й. — Нахри, погледни ме! Ранена ли си?
Въпросът й се стори толкова нелеп. Нахри беше повече от ранена. Градът й рухваше, а онези, които й бяха най-скъпи, умираха или се превръщаха в същества, които не бе в състояние да разпознае. Внезапно повече от всичко й се прииска да побегне. Да се втурне по стъпалата и да избяга от палата. Да се качи на някоя лодка, кон, каквото и да е, което да я върне в мига, преди да реши да изпее песен за зар на дивастийски.
Печатът. Вземи печата и тогава ще можеш да оправиш всичко това. Отскубна се от ръцете на Али, извади една от камите си и се приближи до тялото на Гасан.