Али я последва и коленичи до баща си.
— Трябваше да бъда тук — прошепна. Сълзи бликнаха в очите му и нещо от приятеля, когото Нахри познаваше, се завърна в лицето му. — Аз съм виновен. Беше прекалено зает да се оправя с моето въстание, за да предвиди това.
Нахри не отговори. Точно в този миг не можеше да му предложи никаква утеха. Вместо това изряза процеп в окървавената дишдаша на Гасан, право през гърдите.
Али понечи да я спре.
— Какво правиш?
— Трябва да изгорим сърцето му. — Гласът й трепереше. — Пръстенът се оформя наново от пепелта.
Али отпусна ръка, сякаш се беше опарил.
— Какво?
Нахри успя да извика достатъчно състрадание, за да придаде по-меко звучене на гласа си.
— Аз ще го направя. От нас двамата аз имам повече опит в това да режа телата на хората.
На Али като че ли му се повдигаше, но не възрази.
— Благодаря.
Отдръпна се леко, взе главата на баща си в скута си и като затвори очи, подхвана тиха молитва.
Нахри остави прошепнатите арабски думи да я залеят… напомняйки й, както винаги, за Кайро. Действаше бързо, разрязвайки плътта и мускулите на гърдите на Гасан. Нямаше толкова кръв, колкото беше очаквала… навярно защото вече беше изгубил толкова много.
Не че имаше значение. Днес Нахри беше окъпана в кръв. Струваше й се, че петното никога няма да се изличи напълно.
Дори така, работата беше отблъскваща и докато тя пъхне ръка в гърдите на Гасан, Али изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. Пръстите й се обвиха около неподвижното му сърце и би било лъжа, ако кажеше, че не почувства лека тръпка на мрачно задоволство. Тиранинът, който си бе играл с чуждите животи, сякаш другите бяха просто пионки върху дъска за игра. Онзи, който я бе принудил да се омъжи за сина му, защото майка й му бе отказала. Онзи, който беше заплашил живота й… повече от веднъж.
Без да я е призовала, в дланта й лумна горещина, танцът на измагьосан пламък. Нахри побърза да измъкне ръка, ала сърцето вече бе станало на пепел.
А в юмрука й имаше нещо кораво и горещо. Нахри отвори шепа с разтуптяно сърце.
Пръстенът с печат на пророка Сулейман — пръстенът, чиято сила завинаги бе променила техния свят и бе хвърлила обитателите му във война — грееше върху окървавената й длан.
Али ахна.
— Господи. Това наистина ли е той?
Нахри изпусна дъха си на пресекулки.
— Като се имат предвид обстоятелства…
Тя се взря в пръстена. Като накит, Нахри едва ли би останала особено впечатлена от него. Нямаше разкошни камъни, нито ковано злато; само очукана черна перла, увенчаваща дебела, потъмняла златна халка. Перлата беше грижливо изваяна, нещо, което Нахри не бе вярвала, че е възможно — осмолъчната звезда на Сулейман грееше върху повърхността й. Около нея бяха вдълбани миниатюрни знаци, които тя не бе в състояние да разчете.
Нахри потрепери и би могла да се закълне, че усети как пръстенът вибрира, пулсирайки в ритъм със сърцето й.
Не искаше да има нищо общо с него.
— Вземи го — каза, подавайки го на Али.
Той се дръпна рязко назад.
— За нищо на света. Принадлежи на теб.
— Но ти… ти си наследникът на престола!
— А ти си потомка на Анахид! — Али затвори шепата й около пръстена, макар Нахри да зърна копнежа и съжалението, проблеснали за миг в очите му. — Сулейман го е дал на твоето семейство, не на моето.
Отказ, толкова силен, че приличаше на отвращение, пробяга по тялото й.
— Не мога — прошепна. — Аз не съм Анахид, Али, аз съм мошеничка от Кайро. — Кайро… Предупреждението на Мунтадир отекна в ума й. Беше й казал, че пръстенът не може да напусне Девабад. — Какво право имам да докосвам нещо, принадлежало на пророк.
— Имаш пълното право. — Лицето му придоби пламенно изражение. — Аз вярвам в теб.
— Ти познаваш ли се изобщо? — избухна Нахри. — Твоята вяра не е особен комплимент! Не го искам — продължи забързано и изведнъж всичко й стана толкова ясно. — Ако взема пръстена, ще бъда уловена като в капан тук. Никога вече няма да видя своя дом!
Али изглеждаше слисан.
— Това е твоят дом!
Вратата се отвори рязко. Нахри бе така погълната от чувствата, които се бореха в сърцето й, че изобщо не бе чула някой да се приближава. Али издърпа робата на баща си над ужасната дупка в гърдите му, а Нахри се дръпна назад, пъхвайки пръстена на Сулейман в джоба си, миг преди група воини деви да нахълтат в стаята.
Заковаха се на място и един от тях вдигна ръка, докато очите му обхождаха сцената пред него: мъртвия цар и окървавения млад принц в краката му.