— Тук е! — провикна се на дивастийски, обръщайки се към някого на стълбището. — Заедно с двама джинове!
Двама джинове… не, Нахри предположи, че в този миг бе трудно да бъде разпозната. Изправи се, макар че краката й се подгъваха под нея.
— Не съм никакъв джин — заяви, докато в стаята влизаха още двама воини. — Аз съм Бану Нахри е-Нахид и ви заповядвам да свалите оръжия още сега.
Мъжът така и не можа да отговори. Нахри едва бе изрекла името си, когато една дребна фигура прекрачи прага. Жена дева, впила очи в нея. Облечена в тъмна униформа, тя представляваше поразителна гледка — със сребърен шлем под черния копринен чадор, който обвиваше главата й. Стоманен меч с окървавено острие бе втъкнат в широкия й черен колан.
Жената смъкна воала от лицето си и Нахри едва не се свлече на земята. Беше лице, което спокойно би могло да бъде нейното след няколко десетилетия.
— Нахри… — прошепна жената, докато черните й очи я изпиваха. Тя долепи пръсти пред себе си. — О, дете, толкова отдавна не съм зървала лицето ти.
Жената дева дойде по-близо, без да сваля поглед от нея. Сърцето на Нахри препускаше, главата й се въртеше.
Мирис на горящ папирус и викове на арабски. Меки ръце, стиснали я в силна прегръдка, и вода, затваряща се над лицето й. Спомени, в които нямаше смисъл. Нахри почувства, че й е трудно да диша, сълзи, които не разбираше, изпълниха очите й.
Нахри вдигна камата си.
— Не се приближавай!
В миг четири лъка се прицелиха в нея. Тя отстъпи назад, препъвайки се в каменния парапет, и Али стисна китката й, преди да бе изгубила равновесие. Парапетът тук бе нисък, единствено стена, която й стигаше до коляното, я спираше да не полети в езерото.
— Спрете! — рязката заповед на жената изплющя като камшик, така различна от мекотата, с която бе проговорила на Нахри. — Свалете оръжията. Плашите я. — Тя изгледа воините яростно и махна с глава към вратата. — Оставете ни.
— Но, господарке, на афшина няма да му хареса да научи…
— Получавате заповеди от мен, не от Дараявахуш.
Нахри не бе вярвала, че някой би могъл да се движи толкова бързо. Мъжете излязоха от стаята за миг, трополейки надолу по стъпалата.
Али дойде по-близо до нея.
— Нахри, кой е това? — попита я шепнешком.
— Не… не знам.
Не знаеше също така защо всеки изострен в Кайро инстинкт й крещи да се махне от тук.
Жената гледаше как воините си отиват със строгостта на генерал. Затвори вратата след тях, а после убоде пръста си на острия метален параван.
Той начаса се заключи.
Нахри ахна.
— Ти си Нахида.
— Да — отвърна жената. Мека, печална усмивка се разля по устните й. — Красива си — добави, изпивайки Нахри с поглед. — По дяволите маридското проклятие… все пак имаш неговите очи. Чудех се дали ще е така. — Тъга се изписа върху лицето й. — Ти, помниш ли ме?
Нахри не беше сигурна какво си спомня.
— Не мисля. Не знам. — Знаеше, че не бива да признава нищо на жената, която твърдеше, че командва онези, които бяха нападнали палата, ала фактът, че се обявяваше за Нахида, не помагаше на Нахри да мисли ясно. — Коя си ти?
Същата прекършена усмивка, изражението на някой, който бе преживял твърде много.
— Името ми е Маниже.
Името, едновременно невероятно и очевидно, й подейства като удар. Маниже.
Али ахна.
— Маниже? Майка ти?
— Да — отвърна Маниже на джинистански. Като че ли едва сега си даде сметка за присъствието на Али. Очите й се откъснаха от Нахри и се плъзнаха по него, спирайки се върху зулфикара. Примига, придобила внезапно слисан вид. — Това синът на Хатсет ли е? — попита тя Нахри, преминавайки отново на дивастийски. — Принцът, когото наричат Ализейд? — Намръщи се. — Трябваше да си в лечебницата заедно с Нисрийн. Какво правиш с него?
Нахри отвори уста, все още разтърсена. Маниже. Майка ми. Струваше й се дори още по-невъзможно от завръщането на Дара от мъртвите.
Опита се да намери думи.
— Той… той е мой приятел. — Беше нелеп отговор и все пак бе първият, който дойде на езика й. Освен това й се струваше по-разумно, отколкото да признае, че са дошли, за да откраднат печата на Сулейман. — Какво правиш ти тук? — попита, усещайки как част от строгостта й се завръща. — Казаха ми, че си мъртва. Каве твърди, че още преди десетилетия се натъкнал на мъртвото ти тяло!
Изражението на Маниже стана мрачно.
— Необходима заблуда, за която, надявам се, един ден ще ми простиш. Беше ми отнета още като дете от маридите и се боях, че съм те изгубила завинаги. Когато научих, че си попаднала в ръцете на Гасан… нещата, на които съм сигурна, че те е подложил… толкова съжалявам, Нахри. — Тя пристъпи напред, сякаш искаше да вземе ръката на Нахри в своята, но спря, когато Нахри потръпна. — Ала, кълна ти се, сега си в безопасност.