— Какво — какво правиш с мен? — извика, докато пръстите му се сключваха около дръжката на оръжието.
Под съдраните ръкави мускулите на китките му се напрягаха, измъкваха ханджара с конвулсивни, накъсани движения.
Господи… Маниже правеше това? Без дори да го докосва? Инстинктивно Нахри се опита да подръпне магията на палата.
Не успя да накара дори един камък да потрепери, преди връзката да бъде прекъсната рязко. Загубата беше като удар, студенина, разляла се по тялото й.
— Недей, дете — предупреди я Маниже. — Аз имам много повече опит от теб. — Тя долепи длани. — Не искам това, но ако не ми дадеш пръстена незабавно, ще го убия.
Ханджарът вече беше съвсем близо до гърлото на Али. Той се загърчи под острието и по линията на челюстта му се появи струйка кръв. Очите му грееха от болка, пот се стичаше по челото му.
Нахри беше замръзнала от ужас. Усещаше как магията на Маниже се обвива около нея, как подръпва мускулите в ръката й. Нахри не владееше нищо подобно… нямаше представа как да се съпротивлява на някой, способен на нещо такова.
Ала много добре знаеше, че не може да й даде пръстена на Сулейман.
Маниже проговори отново:
— Те вече изгубиха. Ние победихме… ти победи. Нахри, дай ми пръстена. Никой друг няма да научи, че си шафит. Заеми мястото си като моя дъщеря, с брат ти до себе си. Посрещни новото поколение като една от законните владетелки на този град. Заедно с мъжа, който те обича.
Нахри мислеше трескаво. Не знаеше на кого да вярва. Но ако Маниже казваше истината, ако Нахри вземеше печата и той я убиеше, Али щеше да я последва незабавно. И тогава нямаше да има кой да попречи на жената, която току-що бе избила хиляди души, да сложи ръка върху най-могъщия предмет в техния свят.
Нахри не можеше да рискува това да се случи. Знаеше също така, че шафит или не, тя притежава свои собствени умения, когато става въпрос да се оправя с хората. Опитвайки се да я принуди по този начин, Маниже ясно бе дала да се разбере кое според нея бе слабото място на дъщеря й.
Нахри щеше да се възползва от това. Пое си накъсано дъх.
— Обещаваш ли, че ще пожалиш живота на принца? — шепна, а ръцете й трепереха около пръстена. — И че никой никога няма да научи, че съм шафит?
— Кълна се в честта на семейството ни.
Нахри прехапа устни.
— Нито дори Дара?
Лицето на Маниже омекна леко от тъга и мъничко облекчение.
— Ще направя всичко по силите си, дете. Нямам никакво желание да ти причиня още болка. На никого от двама ви — добави. Изглеждаше по-искрено трогната, отколкото Нахри я беше виждала до този миг. — В действителност нищо не би ме зарадвало повече от това да видя как намирате щастие заедно.
Нахри остави думите да минат покрай нея. Това никога нямаше да се случи.
— В такъв случай, вземи — каза, подхвърляйки пръстена в краката на майка си.
Маниже удържа на думата си. В мига, в който пръстенът се отдели от ръката на Нахри, ханджарът падна от гърлото на Али. Нахри се отпусна до него, докато той се бореше за въздух.
— Защо го направи? — изхриптя Али.
— Защото… тя щеше да те убие. — Докато Маниже се навеждаше, за да вдигне пръстена, Нахри бързо се наведе над Али, сякаш за да го прегърне, възползвайки се от възможността да втъкне оръжията в колана му. — Сигурен ли се, че проклятието от езерото е вдигнато? — прошепна в ухото му.
Али настръхна в ръцете й.
— Аз… да?
Тя го издърпа на крака, без да сваля длан от ръката му.
— В такъв случай, прости ми, приятелю.
Маниже се изправи с пръстена в ръка, взирайки се намръщено в смарагда.
— Това ли е пръстенът с печата?
— Естествено, че е — отвърна Нахри надменно, докато вадеше втория пръстен, пръстена на Сулейман, от джоба си. — Кой би излъгал родната си майка?
Тя нахлузи халката върху един от пръстите на Али.
Али опита да се отскубне, но Нахри беше бърза. Сърцето й се сви за миг от съжаление, а после — в мига, в който Маниже вдигна очи — почувства как древната халка изчезва под пръстите й.
Истински потрес от това, че е била предадена, разцъфна в очите на майка й… А, значи, Маниже все пак имаше чувства. Само че Нахри нямаше да чака отговор. Тя сграбчи ръката на Али и скочиха от стената.
Чу как Маниже извика името й, ала беше твърде късно. Студеният нощен въздух брулеше лицето й, докато падаха, тъмната вода беше много по-далече, отколкото Нахри си спомняше. Опита да се приготви за удара, давайки си прекрасно сметка, че я очаква голяма доза болка и някои временно счупени кости.
И действително ударът беше жесток, сблъсъкът на тялото й с водата бе като студеното и неописуемо болезнено забиване на хиляда остри ножа. Ръцете й се разпериха, оплитайки се с тези на Али, докато потъваше.