Ужас се надигна в сърцето на Дара. Току-що нещо се беше объркало ужасно.
— Вържете този мъж! — успя да нареди на войниците си. Не се нуждаеше от още изненади, когато ставаше дума за Мунтадир и оръжия. — Веднага. И ми кажете къде е Бану Нахида.
Един от мъжете му вдигна пръст към потъналото в мрак стълбище.
— Съжалявам, афшине — каза, а ръката му трепереше. — Тя ни нареди да се махнем, когато открихме Бану Нахри.
Нахри. Забравил моментално Мунтадир, Дара се втурна през вратата… и беше принуден да се наведе, когато останките от магически скрипец се сгромолясаха отгоре му. Без да обръща внимание на разрухата, той затича по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж, докато не се озова пред друга врата.
— Бану Нахида! — извика силно.
Когато не получи отговор, изкърти вратата с ритник.
Маниже стоеше сама, напълно неподвижна, с гръб към него, насред няколко тела. Страх задра в гърлото на Дара, докато си заповядваше да огледа телата им. Не, Създателю, не. Умолявам те.
Ала Нахри не беше сред мъртвите. Това бяха неговите воини — изклани до един, телата им бяха покрити с тлеещи резки.
Зулфикар. Ализейд. Сигурен беше в това. И вината беше само негова. Трябваше да го убие в мига, в който му падна в ръцете, вместо да остави Визареш да го забави с фантазии за отмъщение.
Мардонийе. Воините му на брега. Сега и тези тримата. Дара стисна юмруци, борейки се с горещината, която напираше да се освободи. Всичко се беше объркало ужасно… и не само заради ифритите.
Беше се объркало, защото в сърцето си Дара бе знаел, че това нападение е грешка. Беше прекалено прибързано и прекалено брутално. Бяха се съюзили със създания, на които нямаше доверие, бяха използвали магия, която не разбираше. И въпреки това го беше направил, отново бе преклонил глава пред една Нахида, заглушавайки безпокойството в душата си. А сега всичко се беше провалило потресаващо.
И то не за пръв път. Собствената му история не го беше научила на нищо.
Маниже все така не помръдваше. Просто си стоеше там, взирайки се в тъмното езеро.
— Бану Маниже? — повика той отново.
— Няма го. — Гласът й бе необичайно тих, шепнеше. — Тях ги няма. Тя даде печата на онази пясъчна бълха.
Дара се олюля.
— Какво? Не може да говориш за…
— Именно за него говоря. — В гласа й имаше режещи нотки. — Трябваше да се досетя — промълви. — Трябваше да знам, че не бива да й имам доверие. Тя ме измами, подигра ми се, а после даде печата на Сулейман, печата на нашите предци, обратно на хората, които го откраднаха.
Погледът на Дара отново падна върху убитите мъже и за пръв път се почувства истински, дълбоко предаден. Как бе могла Нахри да даде нещо толкова могъщо, толкова скъпоценно на мъж, когото с очите си бе видяла да убива собствените й съплеменници?
Преглътна, потискайки бушуващите си чувства.
— Къде са те? — попита, мъчейки се да овладее треперенето в гласа си.
— Бану Нахида, къде са те? — настоя, когато не получи отговор.
Тя посочи езерото с разтреперана ръка.
— Скочиха.
— Какво са направили?
Дара се озова до парапета за миг. Не видя нищо, освен черна вода под себе си.
— Скочиха. — Гласът на Маниже беше горчив. — Опитах се да я убедя, ала онзи джин държи ума й в ноктите си.
Дара се свлече на колене. Вкопчи се в каменния парапет и вниманието му беше привлечено от някакво движение, малки вълнички и водовъртежи, блещукащи в черното езеро.
Той изпусна дъха си.
— Водата се движи — прошепна.
Приведе се напред, загледан в далечината. Несъмнено една нахидска лечителка можеше да преживее подобен скок. Ако бе скочила достатъчно далече от скалите, ако се беше приземила както трябва…
Надежда и скръб се бореха в гърдите му. Създателю, моля те… нека е жива. Не го беше грижа дали щеше да го посрещне с кама в гърдите; след тази нощ част от него щеше да приветства това. Ала историята на Нахри не можеше да свърши по този начин.
Изправи се несигурно на крака.
— Ще я намеря.
Маниже го сграбчи за китката.
— Спри.
Безстрастната дума, изречена така, както някой би дал заповед на животно, разкъса крехкия контрол, който Дара имаше над чувствата си.
— Направих всичко, което поиска от мен! — извика задавено, отскубвайки се от хватката й. — Бях твоят афшин. Убих враговете ти и оплисках дома ни с кръв. Можеш да ми дадеш няколко мига, за да открия дали тя все още е жива.