Очите на Маниже лумнаха от ярост, ала гласът й си остана хладен.
— Не Нахри е важна точно сега, Дараявахуш. — Тя посочи рязко нагоре.
— А това.
Дара вдигна очи.
Небето над палата се раздираше.
Изглеждаше така, сякаш купол от опушено стъкло се пропукваше, мастилената нощ се отдръпваше, разкривайки по-топлите багри на зората и сиянието на пустинно небе, вместо мрачната мъгла, която винаги тегнеше над Девабад. Разпростираше се като вълни чак до хоризонта. И докато погледът му се плъзгаше по небето, Дара забеляза огньовете по покривите да угасват навсякъде в града. Цял лагер с палатки, магически творения от коприна и дим, рухна, също както и две измагьосани мраморни кули.
Дара беше озадачен.
— Какво става?
Погледна към Маниже, но тя не гледаше към него. Беше извадила меча си и убоде палеца си на върха му. Капка черна кръв разцъфна върху кожата й, после още една.
Цветът се отцеди от лицето й.
— Магията ми… няма я.
Дара усети как го залива студ, докато гледаше още огньове да угасват. Тишината, спуснала се над библиотеката, отровата, отцедила се от емира…
— Не мисля, че е само твоята магия — прошепна той. — Мисля, че е магията на цял Девабад.
Нахри бавно дойде на себе си, изтръгната от мрака от дъхавия мирис на мокра пръст и сладостното чуруликане на птички.
После дойде болката. В гърба, в раменете. Главата. Ръцете й. Навсякъде.
И това проклето слънце. Прекалено ярко. По-ярко, отколкото имаше право да бъде слънцето в Девабад. Примигвайки, Нахри засенчи очите си с ръка и се опита да седне.
Другата й ръка затъна в кал. Какво, за бога… Огледа се наоколо, докато петната, избили пред очите й от слънцето, се разсеяха. Седеше насред нещо, което приличаше на тресавище, затънала до кръста в мътна вода. Зад нея имаше високи палми и рушащ се кирпичен зид, обрасъл в шубраци.
Напред широка река течеше лениво в коритото си, напоявайки земите по пътя си. Тясна изумрудена ивица зеленина се издигаше на другия бряг, отвъд която пустиня сияеше златна на яркото слънце.
Нахри се взираше в реката в пълно недоумение. Сигурно си беше ударила главата. Защото би могла да се закълне, че изглежда досущ като…
— Не! — Познат глас проряза застиналия въздух, завършвайки с протяжен вик. — Не!
Али! Нахри скочи на крака. Цялото тяло я болеше. Какво не беше наред с целебните й умения? Калта засмукваше краката й и тя се изкатери на твърда почва. Забеляза още постройки между дърветата: напукан гълъбарник и неизмазаните тухлени очертания на онова, което някога сигурно са били къщурки.
Проправи си път между няколко палмови издънки. Насреща й имаше нещо, което приличаше на селска джамия… изоставена много отдавна. Минарето беше разрушено, куполът зееше отворен към небето.
Нахри усети как я залива облекчение — Али беше вътре, с гръб към нея, вдигнал очи към върха на минарето. Тя се запрепъва натам; крайниците й протестираха при всяка неравност, тръпки пъплеха по кожата й. Не знаеше къде са (определено не приличаше на Девабад), но й се струваше, че е била тук и преди.
Изкачи изпотрошените каменни стъпала на минарето. Останала без дъх, докато стигне до върха, тя залитна напред, посягайки към рамото му, докато изричаше името му с хриптене.
— Али.
Той ридаеше, когато се обърна към нея.
Печатът на Сулейман гореше ярко върху слепоочието му.
Събитията от предишната нощ се завърнаха прекалено бързо, прекалено ужасно, а после Али се хвърли към нея, сграбчвайки я за раменете така, както не го беше правил никога преди.
— Трябва да ни върнеш обратно! — примоли се. Сега, когато беше по-близо, Нахри видя, че лицето му бе трескаво, цялото му тяло трепереше. — Нахри, моля те! Държат сестра ми! Държат всич… аа!
Гласът му се прекърши и той се хвана за сърцето, борейки се за въздух.
— Али!
Той се отдръпна от нея.
— Не мога да го контролирам. — Димният знак на печата проблесна върху кожата му. — Не трябваше да ми даваш пръстена! Не трябваше да ни отвеждаш от там!
— Никъде не съм ни водила!
Али вдигна разтреперана ръка.
— Тогава защо сме тук?
Нахри погледна натам, накъдето й сочеше, и се изпъна.
В миг позна гледката, разкрила се пред нея на недалечния хоризонт. Древните каменни джамии и извисяващите се минарета. Укрепленията и палатите на отдавна умрели султани и генерали, династии, изгубени във времето. Безбройните многоетажни постройки от тухли със землист кафяв цвят, човешки кафяв цвят, които Нахри знаеше, че се издигат над криволичещи оживени улици, пълни с продавачи, които се бутат, хора, седнали да поклюкарстват на чаша кафе, и гонещи се деца. Над аптеки.