— Лекар.
Щом го чу, един от монасите на секундата хукна и бързо изчезна през ниската врата в далечната стена. Трак-трак, туп-туп, не млъкваха зърната от броеницата на игумена, докато се беше надвесил над мъжа, търсейки по лицето му някакви белези. С мазолестите си пръсти заместникът вдигна капака на торбичката и издърпа съдържанието: лула, малко опиум, една охлузена книга с черна подвързия, написана на непознат език. Двамата лами огледаха предметите озадачено, след това ги върнаха в торбата и наместиха подгизналия капак отново на мястото му. За миг игуменът задържа ръката си над сърцето на мъжа, сякаш се опитваше така да измъкне неговата тайна.
Първи заговори заместникът. Той доближи устата си до ухото на игумена, така че никой от младите монаси да не може да чува. Гласът му потреперваше, докато шепнеше:
— Неговите шерпи трябва да са го изоставили пред портата, когато е хванал треска… Той е пред прага на смъртта…
Погледна надолу към белия човек и каза сякаш на себе си:
— Най-важното, как бял човек е пътувал из Пемако? И защо?
Когато игуменът заговори, неговият глас беше тънък и примирен:
— Този човек носи мрачна поличба. Неговото идване предвещава края на нашия манастир. Когато настъпи нощта, аз ще съм мъртъв, а нашите порти разбити.
Дъждът блъскаше по каменните плочи на двора и се изливаше от покритите с керемиди покриви на древните каменни постройки. В този миг се показа младият монах с лекаря, който коленичи пред чужденеца и започна да преглежда отпуснатото му тяло. По лицето на игумена се стичаше вода, но неговите непремигващи очи не показваха ни най-малък признак на страх или тревога.
— Ужасно зло идва откъм гората…
— Но какво можем да направим ние? — попита заместникът с дрезгав изплашен шепот. Той гледаше с ужас чужденеца.
Игуменът се протегна и докосна рамото му.
— Не се страхувай. Дяволите, които идват, са само сенки, изпратени, за да те объркат. Тръгни веднага за Пещерата на магьосниците. Ако те преследват, влез в мрежата от тунели и върви в Агарти. Седем дена не се връщай тук. Вземи всички с теб, включително чужденеца. Трябва да се грижим за този човек, който е намерил пътя до нашата врата, и да го предпазваме от опасност.
По лицето на заместник-игумена се изписа дълбока загриженост:
— Но щом той е предвестник на злото, ние сигурно не бива да си имаме работа с него?
— Не, това е в противоречие с обетите на нашия орден. За него трябва да се полагат грижи. Той трябва да дойде с вас. Аз ще остана тук. Силите на мрака трябва да бъдат посрещнати със състрадание. Докато чужденецът е жив, той е наша отговорност. Накарай лекаря да направи всичко възможно. Тръгни веднага през задния вход към джунглата. Трябва да тръгнеш веднага.
Игуменът погледна за последен път чужденеца. Облечен в дрипи и хлъзгав от дъжда, той приличаше на претърпял корабокрушение моряк, запратен върху самотен камък. Игуменът изпита дълбоко съчувствие към този човек, прекършен от джунглата и мрака, който е открил там. Той кимна леко на своя заместник, който продължаваше да е пепеляво блед и да се колебае. След това игуменът се обърна и бавно се отдалечи, прегърбен заради силата на бурята.
В сумрака на молитвената зала зърната на игуменовата броеница се премятаха, трак-трак, туп-туп. Той бавно влезе в древното помещение. Пред каменната статуя на светия Миларепа, основателя на този орден, той седна в позата на лотоса и започна да пее за съчувствие към душите на онези, които сигурно, както нощта следва деня, идваха да го унищожат.
„Ом мани падме хум.
Скъпоценният камък е цветът на лотоса1.“
Игуменът не знаеше колко часове или минути минаха. Той нареждаше своите молитви за състрадание и прошка и чувстваше как на сърцето му олеква. Беше потънал в дълбок унес, когато почувства ръка на рамото си. Дорген Трунгпа прошепна в ухото му:
— Прости ми, че прекъсвам твоята медитация…
Старият лама отвори очите си в полумрака и басовото му гърлено пеене секна. Дорген Трунгпа трепереше от страх. Трудно му беше да говори и едва успя да обясни:
— На пътя отвън има китайски войници. Те ще разбият портата.
Игуменът преметна свободния край на влажната си роба през рамото. С поглед, изпълнен с дълбоко съжаление, той сложи ръка върху треперещото рамо на младежа.
1
Това е мантрата на състраданието на Авалокитешвара, най-близкия ученик на Буда Шакямуни. — Б.пр.