Какъв избор имаше? От откровено враждебното отношение на капитан Хундалани личеше ясно, че вече е здраво затънала, макар точното й юридическо положение в момента да беше съвсем академичен въпрос. Истината беше, че я отведоха против нейната воля, без никаква възможност да поговори с адвокат, и само това имаше значение. По всичко личеше, че щеше да изчезне в адската дупка, наречена затвор, и никой нямаше да узнае… Може би точно това се беше случило и с Антон Херцог… Може би през изминалите три месеца гниеше в някоя препълнена килия на Делхийския централен затвор, измъчван от болести, и се чуди защо ли никой не си е направил труда да го намери.
Коридорът я отведе до друг коридор и после надолу по няколко стъпала, през няколко врати и накрая в част от полицейското управление, която приличаше повече на офис сграда, отколкото на затвор. Полицаят сикх почука на една безлична врата, отвори я и й махна да влезе.
Зад писалището седеше индиец на средна възраст с невъзмутим вид. Безличното му лице беше безизразно до степен на невъзможност да бъде запомнено. Нанси изведнъж си спомни нещо, което преди време й беше казал един от контактите й в ЦРУ, докато пиеха кафе на Таймс Скуеър: че всички действащи агенти приличат на нищожества, на банкови чиновници или на хората, които виждаш в чакалнята на лекаря. „Те са толкова обикновени, че никога не изпъкват сред тълпата. Всъщност дори когато са сами, човек не ги забелязва. Те са нашите най-ценни активи. Виждаш ги, но след миг съзнанието ти изтрива спомена.“
Само очите на мъжа бяха необикновени. Студенината в тях беше в пълна противоположност с иначе обикновения му външен вид. Гласът му я изненада. Той рязко издаде някаква заповед с раздразнение и нетърпение, каквито не беше очаквала.
— Свали й белезниците, няма нужда от тях!
Докато полицаят отключваше белезниците, мъжът стана, заобиколи бюрото и съвсем неочаквано издърпа стол за нея.
— Моля, госпожице Кели, седнете.
Нанси седна, още по-объркана от преди.
— Съжалявам, че трябваше да ви помоля да дойдете…
От думите тя настръхна.
— Не бях помолена, а ми беше заповядано — разтри китки тя. — А белезниците бяха напълно ненужни…
За миг мъжът сякаш изпита искрено съчувствие.
— Съжалявам. Тези млади офицери… понякога нямат и най-малката представа. Ще си поговоря с капитан Хундалани…
Нотката на съчувствие даде основание на Нанси да си помисли, че известна доза основателно възмущение е напълно оправдана.
— И какво си позволявате, да идвате посред нощ, да блъскате по вратата ми и да ме будите, за да ме арестувате? Нима се опитвате да ме сплашите?
Съвсем неочаквано черните очи на мъжа проблеснаха гневно към нея. Инстинктивно тя осъзна, че занапред ще трябва да бъде по-внимателна. Когато мъжът заговори отново, гласът му беше рязък и неотстъпчив:
— Госпожице Кели, тук не е Северна Америка. Индия все още не е богата страна. В Делхи нашата полиция е претоварена. Затова не разполагаме с много време. Мога да ви уверя, че сериозността на вашето положение напълно оправдава нашите действия.
Той бутна стола си назад, изправи се и се вторачи в нея със студенина, която граничеше с презрение.
— И между другото, не бих позволил на северноамериканка да критикува нашите методи. Смятам, че един на всеки трима чернокожи в Америка е прекарал време в затвора. На мен това не ми звучи като справедлива и добре работеща система.
Макар да беше уплашена, Нанси бе решена да не го показва.
— Съветвам ви да предадете оплакванията си в американската легация. Колкото и да съм съгласна с вашата загриженост за американското правосъдие, аз съм журналист, а не съдия.
Който и да беше този мъж, той определено не беше в настроение да продължат обсъждането на ареста й. Когато отмести поглед от нея, тя разполагаше с няколко секунди, за да си събере мислите. Споровете с него нямаше да й помогнат. Очевидно беше с висок чин и тя подозираше, че би могъл да направи каквото иска с нея. Преди да може да каже нещо, той заговори: