— Успех — пожела му Рандъм.
— Да — съгласи се Жерар.
Добавих и аз своите пожелания и го загледах как избледнява. Когато и дъгата на послеобраза му изчезна, отместих очи и видях, че Дара плаче мълчаливо. С нищо не показах, че съм забелязал.
— Аз също вече имам нещо като… нареждания — заявих. — Най-добре ще е да тръгвам.
— И аз ще се връщам при флота — рече Жерар.
— Не — чух да реагира Дара, докато се движех към вратата.
Спрях.
— Ти трябва да останеш тук, Жерар, и да се погрижиш за сигурността на самия Амбър. Никой няма да ни нападне откъм морето.
— Но аз мислех, че Рандъм ще поеме защитата тук.
Дара поклати глава.
— Рандъм ще се присъедини към Джулиан в Ардън.
— Сигурна ли си? — попита Рандъм.
— Напълно.
— Добре — каза той. — Приятно е все пак да знам, че поне се е сетил за мен. Съжалявам, Жерар. Това е положението.
Жерар просто гледаше озадачено.
— Надявам се, че знае какво прави.
— Вече говорихме за това — отвърнах му аз. — Довиждане.
Чух стъпки, като излязох от залата. Дара вървеше зад мен.
— Какво има пък сега? — попитах я аз.
— Мислех си да дойда с теб, където и да отиваш.
— Просто ще се кача горе да взема малко провизии. А после съм към конюшните.
— Ще дойда с теб.
— Ще пътувам сам.
— И без това не бих могла да те придружа. Още не съм разговаряла със сестрите ти.
— И те са включени в плана, а?
— Да.
Повървяхме известно време мълчаливо, после тя каза:
— Цялата работа не беше толкова хладнокръвно обмислена, колкото изглежда, Коруин.
Влязохме в склада за провизии.
— Каква работа?
— Знаеш какво имам предвид.
— А. Това ли. Ами, добре.
— Аз те харесвам. Ако и ти чувстваш нещо, може да не е само онзи единствен ден.
Наранената ми гордост веднага предложи хаплив отговор, но аз го преглътнах. Човек научава някои неща в продължение на толкова столетия. Тя ме бе използвала наистина, но изглежда не бе действала само като чужд агент на времето. Най-лошото беше, предполагам, че татко искаше от мен да я харесвам. Ала не позволих на негодуванието ми да се смеси с чувствата, които в действителност изпитвах и може би щях да изпитвам. Така че казах:
— И аз те харесвам — и я погледнах. Тя изглеждаше, като че ли имаше нужда точно в този момент да бъде целуната, затова го направих. — Сега трябва да се приготвям.
Дара се усмихна и ми стисна ръката. После си тръгна. Реших, че моментът не е подходящ да се впускам в проучване на чувствата си. Подбрах си няколко неща.
Оседлах Звездин и пак се запътих по склона на Колвир към моята гробница. Седнах пред нея, запалих си лулата и загледах облаците. Денят ми беше преизпълнен със събития, а все още бе едва рано следобед. Из съзнанието ми се мотаеха всякакви предчувствия, никое от които не заслужаваше да го поканя на обяд.
III
Връзката се установи внезапно, точно когато задрямвах. Веднага скочих на крака. Беше татко.
— Коруин, взех решение и моментът настъпи. Оголи лявата си ръка.
Послушах го, а през това време очертанията му продължиха да придобиват плътност и постепенно тялото му стана материално. Върху лицето му бе изписана някаква странна тъга, каквато никога не бях виждал там преди.
Той хвана ръката ми и измъкна кинжала си.
Наблюдавах го как ме поряза, след това прибра ножа. Бликна кръв и той я събра в лявата си шепа. Пусна ръката ми, покри шепата с дясната си длан и се дръпна от мен. Вдигна ръце към лицето си, духна в тях и бързо ги раздели.
Върху ръката му стоеше качулата червена птица с размерите на гарван, перата й бяха с цвета на моята кръв. Тя се премести към китката му и погледна към мен. Дори очите й бяха червени и ми се стори, че виждам в тях нещо познато, когато наклони глава и замислено ме загледа.
— Това е Коруин, човекът, който трябва да следваш — обърна се към птицата татко. — Запомни го.
После я премести на лявото си рамо, откъдето тя продължи да ме наблюдава, без да прави никакви опити да отлети.
— Сега трябва да тръгваш, Коруин — каза ми той. — И то бързо. Качи се на коня си и поеми на юг, като преминеш в Сенките колкото можеш по-скоро. Препускай. Отдалечи се максимално оттук.
— Къде отивам, татко? — попитах.
— В Царството на хаоса. Знаеш ли пътя?
— На теория. Никога не съм минавал разстоянието на кон.
Той бавно кимна.
— Потегляй тогава. Искам да създадеш колкото е възможно по-голяма разлика в скоростта на протичане на времето между това място и теб.
— Добре — съгласих се аз, — ала нищо не разбирам.
— Ще разбереш, когато му дойде времето.
— Но има и по-лесен начин — взех да протестирам аз. — Мога да стигна там по-бързо и с много по-малко проблеми, ако просто се свържа с Бенедикт и го накарам да ме пренесе.