Най-накрая се озовах в самата долина. От дясната ми страна, в далечината се издигаше Гората на Ардън, простираше се на запад, необятна и древна. Яздех без спиране напред и правех каквито можех промени, за да се отдалеча още повече от моя дом.
Макар да се придържах към черния път, гледах да не се приближавам до него. Това беше необходимо и защото той бе единственото, което не можех да променя. Стараех се храсти, дървета и ниски хълмчета да остават между нас.
Съсредоточих се и структурата на околността се измени.
Жилки ахат… Слоеве шисти… По-тъмен нюанс на зеленината…
По небето плуват облаци… Слънцето блести и танцува…
Ускорявам ход. Вече се намирам съвсем ниско. Сенките се удължават, сливат се. Гората се отдръпва. От дясната ми страна израства стена от скали, втора се издига отляво… Студен вятър ме подгонва през тесен каньон. Край мен се вият земни пластове — червен, златен, жълт и кафяв. Дъното на каньона става песъчливо. Наоколо ми се въртят дяволи от прах. Привеждам се още напред върху коня, когато пътят отново започва да се изкачва. Каменните стени се събират, стремят се една към друга.
Проходът става все по-тесен. Почти мога да докосна скалите и от двете страни…
Върховете им се сливат. Яздя през сенчест тунел, забавям ход сред сгъстяващия се мрак… Пред очите ми заиграват фосфоресциращи рисунки. Вятърът сякаш стене край мен.
После изскачам навън!
Отразената от стените светлина е ослепителна, гигантските кристали се издигат наоколо отвсякъде. Препускам край тях по изкачваща се пътека, която извежда от тази местност през върволица покрити с мъх долчинки, където мънички, съвършено кръгли езерца лежат неподвижни като зелени огледала.
Пред мен изникват огромни папрати и аз си проправям път през тях. Чувам далечни звуци като от тромпет.
Взимам завоя, преминавам на тръс… Папратите сега са червени, по-ниски и с по-широки листа… Отвъд тях се простира голяма равнина, която розовее в настъпващата вечер…
Напред, по бледата трева… Мирис на прясна пръст… Планини или облаци в далечината… Отляво прелетяват звезди… Бърз влажен полъх… В небето скача синя луна… Проблясвания сред тъмни пространства… Спомени и тътен… Надигаща се буря…
Силен вятър… Облаци закриват звездите… Ярка назъбена линия разцепва едно дърво от дясната ми страна и то избухва в пламъци… Гъделичкащо усещане… Миризма на озон… Вода плющи върху мен… Ивица светлини отляво…
Ек на копита по калдъръмена улица… Отсреща приближава странно превозно средство… Цилиндрично, пухтящо… Успяваме да се разминем… Зад мен прозвучава вик… Детско лице на осветен прозорец…
Топуркане… Плясък… Витрини и къщи… Дъждът отслабва, замира и спира… Плъзва мъгла, напластява се, все по-гъста, разсейва усилващата се светлина отляво…
Теренът става по-равен, почвата — червеникава… Светлината пред мен грее ярко… Някакъв нов вятър, откъм гърба ми, носи топлина… Въздухът се разделя…
Бледолимоново небе… Забързано към пладне оранжево слънце…
Земята потреперва! Не го правя аз, става съвсем неочаквано… Почвата под краката на коня ми се движи, но има и още нещо. Новото небе, новото слънце, ръждивата пустиня, в която току-що съм влязъл — всичко се свива и разпуска, избледнява и пак се появява. Чува се трясък и когато отзвучава, ние със Звездин се оказваме сами сред бяло нищо — актьори без декори. Стъпваме по празно пространство. Отвсякъде струи светлина и осветява само нас. В ушите ми ечи постоянно пукане, като звука при пролетното топене на ледовете по една руска река, край която бях яздил някога. Звездин, минал през толкова Сенки, сега изцвилва уплашено.
Оглеждам се. Появяват се замъглени очертания, започват да стават по-ясни. Светът около нас се възстановява, ала изглежда някак измит. Част от пигментацията му я няма.
Завиваме наляво, препускаме към нисък хълм, изкачваме го, спираме накрая на върха му.
Черният път. Той също изглежда неестествено… дори повече от всичко останало. Лее се на вълни пред погледа ми и сякаш започва да се люшка, докато го наблюдавам. Пукането продължава, става по-силно…
От север се надига вятър, първоначално лек, но с всеки миг става по-силен. Поглеждам натам и виждам как се струпват тъмни облаци.
Знам, че трябва да бързам, както никога досега. Води се решителната битка между съзиданието и разрушението там, където бях… кога? Няма значение. Вълните се движат от Амбър навън и всичко това също може да изчезне… а и аз, заедно с него. Ако татко не успее да въдвори отново ред.