Плясвам с юздите. Препускаме на юг.
Равнина… Дървета… Някакви разрушени сгради… По-бързо…
Пушек от горски пожар… Огнена стена… Изчезва…
Жълто небе, сини облаци… Минава армада дирижабли…
По-бързо…
Слънцето пада като парче нажежено желязо в кофа с вода, звездите се превръщат в драскотини… Бледа светлина върху прав път… Звуците са в по-мрачна тоналност, вой… Колкото светлината е по-ярка, толкова по-блед е пейзажът… Сиво, отдясно, отляво… Вече по-ярко… Остава само пътят, който да следват очите ми… Воят се извисява до писък… Формите се сливат… Препускаме през тунел от Сенки… Той започва да се вие в кръг…
Въртим се, въртим се… Само пътят е реален… Световете минават край нас… Вече не упражнявам контрол над измененията, а се нося по течението на самата сила, като я насочвам единствено да ме отдалечава от Амбър и да ме запраща към Хаоса… Чувам само фучащия вятър и вика в ушите ми… Никога преди не съм принуждавал властта ми над Сенките да стига до краен предел… Тунелът става гладък и без шевове, като стъкло… Чувствам, че яздя през вихрушка, водовъртеж, през сърцето на торнадо… И Звездин, и аз сме пропити с пот… Обзема ме налудничавата мисъл, че бягам, че нещо ме преследва… Пътят се е превърнал в абстракция… Очите ми парят, когато се опитвам с мигане да ги предпазя от стичащата се пот… Не бих могъл още дълго да издържа на подобна езда… В основата на черепа ми започва да пулсира болка…
Полека дръпвам юздите и Звездин забавя ход…
Стените на тунела ми от светлина стават зърнисти… Петна сиво, черно, бяло, на мястото на хомогенната сянка… Кафяво… Едва загатнато синьо… Зелено… Воят утихва до слабо бучене, изчезва… Вятърът отслабва… Форми идват и си отиват…
Все по-бавно и по-бавно…
Няма никакъв път. Яздя по покрита с мъх земя. Небето е синьо, облаците са бели. Завива ми се свят. Дръпвам юздите. По…
Миниатюрно.
Поглеждам надолу и оставам шокиран. Стоя в покрайнините на селце-играчка. Бих могъл да сложа всяка къща в шепата си, пътчетата са тънки нишки, по тях пълзят съвсем мънички коли…
Хвърлям поглед назад. Смачкали сме няколко от микроскопичните жилища. Оглеждам се. Вляво къщичките са по-малко. Внимателно повеждам Звездин в тази посока и не спираме, докато не излизаме от това място. Става ми мъчно за хората — независимо какви са те, — които живееха там. Но нищо не можех да направя.
Потеглих отново през Сенките, докато стигнах до нещо като изоставена кариера под зеленикаво небе. Усетих се натежал. Слязох от коня, пийнах малко вода, поразтъпках се.
Вдишах дълбоко от влажния въздух, който ме обгръщаше. Вече се намирах далече от Амбър, почти толкова далече, колкото най-много човек би пожелал да отиде и бях напреднал сериозно по пътя си към Хаоса. Рядко преди бях стигал толкова далече. Избрах това място за почивка, защото най-много се доближаваше до представите ми за нормално, които все още можех да удържа. Скоро промените щяха да започнат да стават все по-радикални.
Тъкмо протягах схванатите си мускули, когато високо над мен чух крясъка.
Погледнах нагоре и видях спускащата се тъмна форма. Грейсуондир сам се озова в ръката ми. Но след миг силуетът попадна в лъч светлина и крилете му пробляснаха като разпален огън.
Познатата птица взе да кръжи над мен и накрая кацна на протегнатата ми ръка. Страховитите й очи ме погледнаха със странна разумност, но аз не им обърнах внимание, както при друг случай сигурно бих направил. Прибрах Грейсуондир в ножницата и посегнах към предмета, който птицата носеше.
Рубина на справедливостта.
Разбрах, че с усилията на татко, до каквото и да бяха довели, беше свършено. Лабиринта или бе поправен, или доразвален. Той или беше жив, или мъртъв. Във всички случаи, последствията от действията му сега щяха да се разпростират от Амбър навън, подобно на кръгове от цопнал в езерце камък. Скоро щях да знам повече. А междувременно, имах заповед за изпълняване.
Окачих верижката на врата си и пуснах Рубина върху гърдите си. Яхнах отново Звездин. Птицата от моята кръв изкряска и полетя.
Потеглихме пак напред.
…През страна, където небето просветляваше, докато земята ставаше все по-тъмна. После земята заблестя, а небето потъмня… След това — обратното. И отново. С всяка крачка картината се променяше и щом тръгнахме по-бързо, около нас заигра серия от кадри, които постепенно се превърнаха от трептяща анимация в забързан ням филм. Най-накрая всичко се замъгли.
Край мен прелитаха светещи точки като метеори или комети. Започнах да усещам туптене, сякаш долавях пулса на космоса. Всичко наоколо се завъртя и аз се озовах в средата на вихрушка.