Нещо не беше наред. Изглежда излизаше от контрол. Възможно ли бе последствията от действията на татко вече да бяха стигнали до тази част на Сенките, през която минавах? Изглеждаше малко вероятно и все пак…
Звездин се препъна. Вкопчих се в него, докато падахме, защото не исках да се разделяме в Сенките. Рамото ми се удари в някаква твърда повърхност и аз останах да лежа за момент, зашеметен.
Когато светът около мен отново придоби очертания, седнах и се огледах.
Светлината беше като по здрач, но нямаше никакви звезди. На тяхно място из въздуха се носеха огромни скали с различна форма и размери. Изправих се на крака и обходих с поглед наоколо.
Не беше изключено и неравната каменна повърхност, на която стоях, също да бе канара с големината на планина, плаваща заедно с останалите. Звездин стана и се приближи треперещ към мен. Обгръщаше ни абсолютна тишина. Неподвижният въздух беше студен. Не се виждаше жива душа. Това място не ми харесваше. Не бих спрял тук по собствено желание. Коленичих, за да огледам краката на Звездин. Исках да се махна колкото е възможно по-бързо, за предпочитане — на кон.
Докато се занимавах с това, чух тихо изкикотване, което можеше да идва и от човешко гърло.
Замрях, сложил ръка върху дръжката на Грейсуондир и потърсих източника на звука.
Нищо. Никъде.
И все пак го бях чул. Обърнах се бавно и заоглеждах във всички посоки. Нищо…
Тогава смехът прозвуча отново. Само че този път осъзнах, че идва отгоре.
Взрях се в плаващите скали. Сред всички падащи сенки беше трудно да различа…
Там!
На десет метра над земята и на около трийсет вляво от мен, върху малко островче в небето, стоеше нещо, което приличаше на човек и гледаше към мен. Прецених разстоянието. Каквото и да беше това, реших, че е прекалено далече, за да представлява заплаха. Сигурен бях, че ще съм се махнал, преди то да е успяло да стигне до мен. Понечих да яхна Звездин.
— Няма смисъл, Коруин — извика гласът, който най-малко желаех да чуя точно в този момент. — Тук си като в затвор. Не можеш да излезеш, ако аз не ти разреша.
Усмихнах се, качих се на седлото и измъкнах Грейсуондир.
— Хайде да видим — казах. — Ела да ми попречиш.
— Чудесно — отвърна той и от голата скала бликнаха пламъци, образуваха пълен кръг около мен, запълзяха беззвучно напред.
Звездин полудя. Бързо прибрах Грейсуондир, заметнах края на плаща си върху очите на коня и му заговорих успокоително. Щом го направих, кръгът взе да се разширява и огънят отстъпи към краищата на голямата скала, върху която стояхме.
— Убеди ли се? — долетя гласът. — Това място е съвсем малко. Можеш да го обходиш във всички посоки. Конят ти отново ще се уплаши, преди да си успял да промениш Сенките.
— Сбогом, Бранд — извиках аз и препуснах.
Яздех по скалистата повърхност в широк кръг, обратно на часовниковата стрелка, като прикривах с плаща си дясното око на Звездин, за да не вижда пламъците. Чух как Бранд отново се изсмя, без да съзнава какво правя.
Двойка големи скали… Добре. Профучавам край тях, без да излизам от курса си. Сега назъбена каменна преграда вляво, изкачване, спускане… По пътя ми се редуват сенки и светлини… Така. Надолу… Нагоре. Малко зеленина в онова светло петно… Усещам как започва промяната.
Фактът, че ни е по-лесно да се движим по права линия, не означава непременно, че това е единственият начин. Ала всички ние толкова често го използваме, че сме склонни да забравяме възможността да напредваме и като се движим в кръг…
Чувствах промените по-силно с повторното си приближаване към двете скали. В този момент Бранд също ги усети.
— Чакай, Коруин!
Аз му показах пръст и се врязах между скалите. Спусках се към тесен каньон, осеян с точици жълта светлина. Както ги бях замислил.
Свалих плаща си от главата на Звездин и го подканих с юздите. Каньонът рязко извиваше надясно. Последвахме го до по-добре осветен път, който ставаше все по-широк и светъл, докато напредвахме по него.
…Под надвиснал скален корниз, над него млечнобяло небе, с перлени оттенъци.
Навлизаме навътре, по-бързо, по-бързо… Назъбена скала краси горния край на сипея от лявата ми страна, който зеленее от редки храсти под розовеещо небе.
Яздя, докато зеленината става синя под жълто небе, а каньонът се изкачва и пресреща светлолилава планина, по която се търкалят оранжеви камъни, когато земята се тресе под копитата на коня ми. Пресичам я под кръжащи комети и стигам до брега на кървавочервено море, от което се носи силно ухание. Прекарвам през небето голямо зелено слънце и едно малко бронзово, докато препускам по този бряг. Рубина пулсира на гърдите ми и аз черпя сила от него. Надига се бурен вятър и ни понася през изпълненото с медни облаци небе над пропаст, която изглежда се простира безкрай — с черно дъно, стрелкащи се искри, пушеци с тежка миризма…