Зад гърба ми трещи гръмотевица и не спира… Фини линийки, като пукнатините по стара картина, изскачат пред нас, приближават, вече са навсякъде… Преследва ни студен, убиващ ароматите вятър…
Линийките… пукнатините се разширяват, изпълва ги чернота… Край нас летят тъмни ивици, нагоре, надолу, обратно към себе си… Появява се мрежа, работа на гигантски, невидим паяк, пленява света…
Надолу, надолу, надолу… Отново земята, сбръчкана и кожена като врат на мумия… Пулсиращият ни преход този път е безшумен… Гръмотевицата заглъхва, вятърът отслабва… Последният дъх на татко? Ускорявам ход и бързам напред…
Линиите се свиват, стават фини като на гравюра, после избледняват в светлината на три слънца… Още по-бързо…
Ездач, приближава… Слага ръка върху меча едновременно с мен… Това съм аз. Аз самият се връщам назад? Спонтанно се поздравяваме… Въздухът между нас е като воден слой, който за миг пресъхва… Някакъв ефект като огледалния свят на Луис Карол, като подводната Ребма, като Тир-на Ногт… И все пак далече, далече вляво се извива нещо черно… Препускам по пътя… Той ме води напред…
Бяло небе, бяла земя и никакъв хоризонт… Няма слънце и облаци… Само черната нишка в далечината и блестящите пирамиди наоколо, огромни, смущаващи…
Уморяваме се. Това място не ми харесва… Но поне сме надбягали преследващия ни процес. Дръпвам юздите.
Бях уморен, но усещах странна жизненост в себе си. Тя като че ли идваше откъм гърдите ми… Рубина. Разбира се. Положих усилие да почерпя отново от силата му. Почувствах я как се разлива по тялото ми и едва се удържа в границите му. Беше почти като…
Да. Пресегнах се мислено и наложих волята си върху пустата и геометрична околност. Тя започна да се променя.
Това беше движение. Пирамидите прелитаха край нас, потъмняваха с отминаването си. Светът се обърна с главата надолу и аз сякаш седях върху долната страна на някой облак и наблюдавах пейзажа отдолу-нагоре.
Покрай мен струеше нагоре светлина, от едно жълто слънце под краката ми. То също отмина, пухкавата повърхност потъмня, започна да изстрелва нагоре вода и да разяжда земята. Светкавиците скачаха и удряха света над главата ми, за да го разрушат. На места той се разчупи и парчетата започнаха да падат около мен.
Те взеха да се въртят и ме заля вълна от мрак.
Когато светлината се върна, този път синкава, тя не идваше от определен източник и не огряваше никаква земя.
…През пустотата се проточват безкрайни златни мостове, един от тях проблясва под нас и в този момент. Ние се носим по него и същевременно стоим неподвижни като статуя… Това продължава може би цяла вечност. Феномен, вероятно подобен на хипнотизиращия ефект на магистралите, нахлува в очите ми, опасно ме опиянява.
Правя, каквото мога, за да ускоря хода ни. Минава още една вечност.
Най-накрая далече напред, много бавно въпреки скоростта ни, нараства неясно, мъгляво петно, краят на пътя ни.
Докато стигнем до него, то става огромно — остров сред пустотата, залесен със златни, метални дървета…
Спирам движението, което ни отведе чак дотук и продължаваме напред със собствени усилия. Влизаме в гората. Под краката на Звездин хрущи трева, подобна на алуминиево фолио. Около мен висят странни плодове — бледи и лъскави. Не се чуват никакви издавани от животни звуци. Проправяме си път навътре и стигаме до малка полянка, през която тече живачно поточе. Слизам от коня.
— Братко Коруин — долита отново онзи глас. — Очаквах те.
IV
Обърнах се към дърветата и го загледах как излиза между тях. Не си извадих меча, тъй като и той не бе оголил своя. Насочих съзнанието си към вътрешността на Рубина, обаче. След упражнението, което току-що бях завършил, осъзнах, че мога да правя много повече неща от простото контролиране на времето. Каквато и да беше силата на Бранд, чувствах, че сега разполагам с оръжие, което можеше директно да се изправи срещу нея. Рубина запулсира по-силно.
— Примирие — обяви Бранд. — Става ли? Искам да поговорим.
— Не смятам, че имаме какво още да си казваме — отвърнах му аз.
— Но ако не ми дадеш възможност да говоря, никога няма да го знаеш със сигурност, нали?
Той спря на около седем метра от мен, отхвърли зеления плащ от лявото си рамо и се усмихна.
— Добре. Казвай, каквото имаш да казваш.
— Там, преди, се опитах да те спра заради Рубина — рече Бранд. — Очевидно сега знаеш какво представлява, ясно ти е колко е важен.