— Като се има предвид отплатата, какво би ме спряло да не опитам сам?
— Същото, което попречи на татко да успее — цялата мощ на Хаоса. Нещо като космичен рефлекс ги подтиква към действие, веднага щом някой се захване с тази задача. Аз знам по-добре от теб как да се оправям с тях. Ти никога не би успял. А аз имам някакъв шанс.
— Сега хайде да допуснем, че ме лъжеш, Бранд. Или, за да бъдем учтиви, да кажем, че не си могъл да прецениш правилно в суматохата. Да предположим, че татко се е справил. Да си представим, че точно в този момент съществува чисто нов Лабиринт. Какво би станало, ако ти направиш още един, тук и сега?
— Ами… никога преди не се е случвало подобно нещо. Как бих могъл да ти отговоря?
— Знам ли? — поклатих глава. — Може би по този начин ти пак ще се сдобиеш с твоя собствена версия на реалността? Или ще се отцепи цяла нова вселена — Амбър и Сянка — само за теб? Дали би могла тя да обезсили нашата? Или просто ще си стои настрани? Дали пък няма да се застъпват? Как мислиш?
Бранд вдигна рамене.
— Вече ти отговорих. Никога преди не се е случвало подобно нещо. Откъде бих могъл да знам?
— Но аз мисля, че знаеш или поне предполагаш с голяма сигурност. Смятам, че точно това планираш, че точно това искаш да опиташ… защото нищо друго не ти е останало. Приемам сегашните ти действия като знак, че татко е успял и ти си принуден да изиграеш и последния си коз. Но за това сме ти необходими Рубина и аз. Няма да получиш нито едното, нито другото.
Той въздъхна.
— Очаквах повече от теб. Е, добре. Не си прав, но да оставим това. Изслушай ме само. За да не допусна всичко да пропадне, готов съм да си разделим кралството.
— Бранд — изгледах го аз, — просто изчезвай. Няма да получиш Рубина и помощта ми. Изслушах те и съм убеден, че лъжеш.
— Страх те е — каза той. — Страх те е от мен. Не те обвинявам, че не искаш да ми се довериш. Ала грешиш. Сега аз съм ти необходим.
— Независимо от това, вече съм направил своя избор.
Бранд направи крачка към мен. После още една…
— Ще ти дам каквото поискаш, Коруин. Можеш да имаш всичко, което решиш.
— В Тир-на Ногт бях заедно с Бенедикт, Бранд. Гледах през неговите очи, слушах с неговите уши, когато ти му направи същото предложение. Зарежи това. Аз продължавам със своята мисия. Ако мислиш, че можеш да ме спреш, сега е моментът да опиташ.
Тръгнах решително към него. Знаех, че ще го убия, ако успея да го достигна. Сигурен бях и че няма да успея.
Той се закова на място. После направи крачка назад.
— Правиш голяма грешка.
— Не мисля. Според мен, правя точно каквото трябва.
— Няма да се бия с теб — припряно изрече той. — Не и тук, над бездната. Ти пропиля своя шанс. При следващата ни среща, ще трябва просто да ти отнема Рубина.
— И каква работа ще ти свърши, като не си настроен към него?
— Има и други начини да бъде решен този проблем — по-трудни, но все пак възможни. Ти пропиля своя шанс. Сбогом.
Бранд се скри отново сред дърветата. Последвах го, но той беше изчезнал.
Продължих да яздя нататък, по пътя над нищото. Не желаех да се замислям над възможността Бранд да е казал истината или поне част от нея. Ала нещата, които бе изрекъл, не спираха да ме преследват. Ами ако татко действително се бе провалил? Тогава задачата ми ставаше безсмислена. Всичко вече беше приключено и бе само въпрос на време. Не ми се искаше да погледна назад, за да не би да видя нещо, което ме настига. Поддържах равномерно бърз ход през Сенките. Исках да стигна при останалите, преди вълните на Хаоса да са се разпрострели толкова далече, просто, за да им покажа, че съм верен на Амбър, че накрая съм дал всичко от себе си. После се запитах как ли вървеше истинската битка. И дали изобщо бе започнала, в рамките на това време?
Носех се напред по моста, който сега се разширяваше под едно просветляващо небе. Когато се превърна в златна равнина, аз се замислих над заплахата на Бранд. Дали я бе отправил само, за да посее в мен съмнения, да увеличи притесненията ми и да намали моята ефективност? Нищо чудно. И все, ако иска да вземе Рубина, ще трябва да ми устрои засада. А аз изпитвах уважение към странните му умения в управляването на Сенките. Струваше ми се почти невъзможно да се подготвя за нападението на човек, който е в състояние да наблюдава всяко мое движение и мигновено да се пренася в най-изгодната позиция. Дали щеше да нападне скоро? Едва ли, реших. Първо ще иска да ми опъне нервите… а аз вече бях уморен и доста замаян. Щеше да ми се наложи да спра, да си почина, да поспя — рано или късно. Не бих могъл да измина това огромно разстояние наведнъж, колкото и да пришпорвах Звездин.
Край мен започнаха да прелитат ивици розова, оранжева, зелена мъгла. Те кръжаха и се извиваха, изпълваха света. Пътят под копитата на коня ечеше като метален. От време на време над главата ми прозвучаваха мелодични тонове, като звън на кристал. Мислите ми танцуваха. Спомените от много светове безразборно идваха и си отиваха. Ганелон, моят приятел-враг и баща ми, врагът-приятел, се събираха в един образ и се раздвояваха, раздвояваха се и се събираха. По някое време единият от тях ме попита кой има право да заеме трона. Отначало бях помислил, че е Ганелон, който иска да узнае различните мнения, но сега разбрах, че е бил татко, с желанието да научи какво изпитвам. Той бе преценил. И бе взел решение. А аз отказах. Дали го бях направил поради липса на широк поглед, заради стремеж да се освободя от подобно бреме или обзет от внезапно просветление въз основа на всичко, което ми се бе случило през последните години и бавно се бе трупало в мен, гарантирайки ми по-зрял възглед за ролята на монарха, извън миговете на слава? Не знаех. Припомнях си живота на сянката Земя, как бях изпълнявал и издавал заповеди. Около мен се рееха лица — на хора, които бях познавал през вековете — приятели, врагове, съпруги, любовници, роднини. Лорейн ми махаше с ръка и ме викаше, Мойри се смееше, Дирдри плачеше. Отново се биех с Ерик. Спомних си първото ми минаване през Лабиринта, още като момче, после следващото, когато стъпка по стъпка спомените ми се бяха завръщали. Убийства, кражби, мошеничества, съблазнявания — всичко се появяваше, защото, както казваше Малори, просто си беше там. Не можех дори правилно да подредя събитията във времето. Те не ме притесняваха особено, защото не изпитвах и особена вина. Многото време бе омекотило ръбовете на по-грубите неща и бе наслоило промените в мен. Виждах себе си в отминалите моменти като различни хора, които отдавна съм надраснал. Чудех се как изобщо съм могъл да бъда някои от тях. Докато препусках напред, в мъглите наоколо сякаш се материализираха сцени от миналото ми. Без никакви поетични отклонения. Битки, в които бях участвал, приемаха съвсем действителни форми, като се изключеше пълната тишина — проблясваха оръжия, мяркаха се униформи, развяваха се знамена, лееше се кръв. И хората, повечето отдавна мъртви — преминаваха в мълчаливо шествие край пътя. Никой от тях не беше от моето семейство, но всичките някога бяха означавали нещо за мен. Но не виждах някаква система. Припомнях си благородни постъпки наравно с позорните, врагове, заедно с приятелите. И никой не забелязваше моето минаване — всички бяха заети с отдавна вършени неща. Какво ли представляваше мястото, през което минавах? Дали не беше размита версия на Тир-на Ногт, която съдържаше въздействаща на съзнанието субстанция и прожектираше около мен панорамата „Това е твоят живот“? Или просто започвах да халюцинирам? Бях уморен, разтревожен, притеснен, изтощен и се движех по път, който с монотонността си влияеше на сетивата така, че събуждаше спомени… Осъзнах, че всъщност по някое време съм загубил контрол над Сенките и сега просто се движа по права линия сред тази равнина, пленен в нещо като въплътен нарцисизъм от спектакъла… Осъзнах, че трябва да спра и да си почина — може би дори малко да поспя, — колкото и да се страхувах да го направя тук. Наложително бе да се освободя и да отида на по-спокойно, по-безлюдно място…