Камъните бяха хлъзгави, но успях да преполовя пътя надолу, без да се изпързалям. После спрях — за да си поема дъх и да видя къде се намирам. От това място вече не бях сигурен точно от коя посока е дошло изцвилването на Звездин. Лунната светлина беше малко по-силна, видимостта малко по-добра, но не успях да открия нищо, като разгледах околността. Няколко минути стоях и се ослушвах.
Тогава пак чух изцвилването — някъде по-надолу и вляво от мен, близо до една тъмна канара, купчина камъни или оголена скала. Като че ли действително нещо мърдаше там в сенките. С най-голямата скорост, която смеех да си позволя, аз се втурнах в тази посока.
Щом слязох до същото ниво, продължих напред през кълбяща се ниско над земята, носена от слаб западен вятър мъгла, която се увиваше като сребърни змии около глезените ми. Долових стържене и хрущене, сякаш нещо тежко се влачеше или търкаляше по каменистата повърхност. После зърнах проблясване на светлина в долния край на тъмната маса, към която се приближавах.
Промъкнах се по-близо и видях мънички, човекоподобни, очертани върху правоъгълник от светлина силуети, които се мъчеха да преместят голяма скална плоча. От тяхната посока долетя слабо ехо от конски тропот и още едно приглушено изцвилване. После скалата започна да се движи, затваряйки се като врата, каквато вероятно беше. Осветеният участък намаля, сви се до тънка ивица и изчезна с трясък, след като всички фигурки се бяха мушнали вътре.
Когато най-накрая стигнах до въпросната скала, отново цареше пълна тишина. Притиснах ухо към камъка, но не чух нищо. Ала които и да бяха тези същества, те ми бяха взели коня. Винаги съм мразел конекрадците и в миналото съм убил немалко от тях. А точно в този момент имах нужда от Звездин, както едва ли някога съм се нуждаел от кон. Затова почнах да опипвам наоколо и затърсих ръбовете на каменната врата.
Не беше особено трудно да открия очертанията й с върховете на пръстите си. Сигурно я намерих по-лесно, отколкото бих го направил на дневна светлина, когато всичко щеше да се мержелее еднакво пред очите ми. Щом установих размерите й, заех се да търся нещо като дръжка, за което да я дръпна. Съществата ми се бяха видели дребнички, така че заопипвах ниско.
Най-после открих каквото търсех. Хванах го и дръпнах, но вратата не помръдна. Или те бяха непропорционално силни, или имаше някакъв трик, който ми убягваше.
Все едно. Има си време за любезности и време за груба сила. Бързах и бях ядосан — не ми беше трудно да взема решение.
Задърпах отново скалата, напрегнах мускулите на ръцете си, на раменете, на гърба, като ми се искаше Жерар да беше наблизо. Вратата изскърца. Продължих да тегля. Тя леко помръдна — може би два, три сантиметра — и заяде. Не се отказах, ами удвоих усилията си. Пак се чу изскърцване.
Наведох се назад, смених центъра на тежестта си и запънах левия си крак на скалната стена до портала. Вратата отново изскърца и леко застърга при новото си помръдване — с още близо пет сантиметра. После спря и повече не можах да я поместя.
Пуснах я и застанах пред нея, като разтривах ръце. След това я подпрях с рамо и я бутнах обратно до напълно затворено положение. Поех си дълбоко дъх и я хванах отново.
Пак поставих левия си крак на старото му място. Този път никакво постепенно натоварване. С всичка сила рязко дръпнах и натиснах едновременно.
Нещо отвътре се счупи и падна с дрънчене на земята, а вратата със стържене се отвори на около петнайсет сантиметра. Сега изглежда се движеше по-лесно, затова стъпих здраво на крака и продължих да я дърпам.
Тя се отвори широко, но аз не можах да устоя на желанието си да я избутам, докато се извъртя на пълни сто и осемдесет градуса, блъсна се в скалата от другата страна със силен грохот, счупи се на няколко места, прекатури се и с такъв шум се стовари на земята, че я накара да потрепери, като при падането се отчупиха още няколко парчета.
Грейсуондир се намираше в ръката ми още преди удара. Аз приклекнах и крадешком надзърнах зад ъгъла.
Светлина… Вътре имаше осветление… Мънички лампи, окачени на куки по стените… Стълба… надолу… към по-осветено място… Долових шум… като че ли музика…
Не виждах жива душа. Мислех си, че все някой трябва да е обърнал внимание на ужасната дандания, която бях вдигнал, но музиката продължаваше. Или шумът — по някакъв начин — не бе стигнал до тях, или те пет пари не даваха. И в двата случая…
Изправих се и прекрачих прага. Ботушът ми закачи някакъв метален предмет. Вдигнах го и го разгледах. Изкривено резе. Значи бяха залостили вратата след себе си. Хвърлих го през рамо зад гърба си и тръгнах надолу по стълбата.