Дребните ми нападатели се заковаха на място. Най-близките се вкамениха, ала отзад все още се забелязваше движение. После гайдите издадоха жално квичене и цигулките замлъкнаха. Все пак още не бях сигурен, дали съм стигнал дотам или те са спрели сами, виждайки ме да ставам.
Тогава осъзнах мощните вълни сила, които се излъчваха от мен и обхващаха цялата зала в затягаща се хватка. Убедих се, че всички са впримчени в тази материализация на моята воля, пресегнах се и развързах Звездин.
Като ги държах с пълна концентрация, каквато използвах при най-трудните си преминавания през Сенките, поведох Звездин към изхода. Там се обърнах за последен поглед към замръзналата си публика и побутнах Звездин да се изкачи по стълбите. Докато го следвах, се ослушвах, но отдолу не долитаха никакви шумове от възобновено движение.
Когато излязохме навън, зората вече просветваше на изток. И за мое учудване, докато яхвах Звездин, прозвуча далечен стон на цигулки. След секунди към тях се присъединиха и гайдите. За тях изглежда нямаше никакво значение дали са успели или не в покушението си срещу мен; забавата им щеше да продължи.
Насочих се на юг и след малко видях една дребна фигурка да ми маха от пещерата, която току-що бях напуснал. Беше техният старейшина, с когото се бях наливал. Дръпнах юздите, за да чуя по-добре думите му.
— Накъде си се запътил? — извика той след мен.
Защо не?
— Към края на света! — изкрещях му в отговор.
Той се впусна в бърз танц върху останките от вратата им.
— Желая ти всичко най-хубаво, Коруин! — викна дребосъкът.
Махнах му. И защо не, наистина? Понякога е толкова трудно да се отдели танцьорът от танца.
VI
Прекосих по-малко от километър в посоката, която беше юг и всичко свърши — земята, небето, планините. Намирах се пред стена от бяла светлина. Тогава си спомних непознатия в пещерата и неговите думи. Той смяташе, че тази буря заличава света, че тя отговаря на стихията, описана в някаква местна легенда за апокалипсиса. Изглежда беше прав. Това сигурно е била вълната Хаос, за която говореше Бранд и тя явно помиташе всичко по пътя си. Ала този край на долината бе останал недокоснат. Защо ли?
После си спомних как се бях втурнал в дъжда. И как използвах Рубина и силата на Лабиринта в него, за да спра бурята над околността. Ами, ако е било нещо повече от обикновена буря? И преди Лабиринта е надделявал над Хаоса. Възможно ли бе тази долина, в която бях спрял дъжда, да се окажеше сега само островче сред морето от Хаос? И ако бе така, как щях да продължа?
Погледнах на изток, откъдето просветляваше денят. В небето не се издигаше слънце, а по-скоро някаква огромна, ослепително излъскана корона, през чийто център висеше блестящ меч. Отнякъде долетя птича песен, с трели почти като смях. Облегнах се напред и покрих лицето си с длани. Каква лудост…
Не! И преди бях минавал през разни странни Сенки. Колкото повече се отдалечаваха от Амбър, толкова по-особени ставаха. Докато… Какво си бях помислил тогава, през онази нощ, прекарана в Тир-на Ногт?
Припомних си два реда от един разказ на Айзък Дайнисън, редове, които ме бяха смутили достатъчно, за да ме накарат да ги запомня, въпреки че тогава бях Карл Кори: „…Малко хора могат да заявят, че са се освободили от вярването, че светът, който виждат около себе си, всъщност е плод на тяхното въображение. Значи ли това, че сме доволни от него, че изпитваме гордост?“ Обобщение на любимата за нашето семейство философска тема. Ние ли създаваме световете Сенки? Или те си съществуват, независимо от нас, и само чакат ехото на стъпките ни? Или истината е някъде по-средата? Неочаквано се разсмях, като си помислих, че може никога да не узная отговора. И все пак, бях разсъждавал онази нощ, трябва да има някакво място, място, където идва краят на Аза, място, където солипсизмът вече няма да е правдоподобен отговор за местата, които посещаваме и нещата, които откриваме. Съществуването на това място, тези неща, казват че поне тук има разлика, а щом я има тук, то може да я има и във всички Сенки, да ги откъсне от Аза, да ограничи нашето его върху по-малка сцена. Защото тук, чувствах аз, бе такова място, място, където изразът: „Значи ли това, че сме доволни от него, че изпитваме гордост?“ не беше необходим. Каквито и да бяха най-дълбоките ми вярвания, усещах, че съм на път да вляза в земите на пълното не-аз. Оттук нататък можеше да съм лишен от силата да направлявам Сенките.
Седнах изправено в седлото и примижах срещу блясъка. Подканих с думи Звездин и разтърсих юздите. Тръгнахме напред.