За миг усещането беше, че яздя през мъгла. Само че тук бе страхотно светло и не се чуваше абсолютно нищо. После започнахме да падаме.
Да падаме или да се носим. След първоначалния шок беше трудно да се каже. Първо изпитвах чувството, че летим надолу — усилено може би и от факта, че Звездин изпадна в паника. Ала нямаше никаква опора за краката му и след известно време конят престана да се движи, като се изключи силното му треперене и тежкото дишане.
Преместих юздите в дясната си ръка и стиснах Рубина с лявата. Не знаех как точно да го пожелая, нито какво да направя, но исках да прекося това място на ярко нищо, отново да открия пътя и да продължа към крайната си цел.
Загубих представа за времето. Усещането за падане бе изчезнало. Дали се движех или просто висях? Нямаше как да разбера. Дали ярката светлина беше действително светлина? И тази мъртвешка тишина… Потреперах. Тук лишаването от сетива беше дори по-голямо, отколкото в дните на моята слепота, в старата ми килия. Тук нямаше нищо — нито шум от претичващ плъх, нито стърженето на лъжицата ми по вратата; нямаше влага, студ и повърхности. Продължих да излъчвам волята си през Рубина…
Проблясване.
Визуалното пространство от дясната ми страна като че ли се разкъса за миг, почти подсъзнателно по краткотрайност. Устремих съзнанието си натам и не почувствах нищо.
Всичко бе станало толкова бързо, че не бях сигурен дали е било наистина. Спокойно би могло да е халюцинация.
Ала то сякаш се случи отново, този път от лявата ми страна. Колко време бе изминало междувременно, не можех да кажа.
Тогава чух нещо като стенание, което идваше отникъде. Също съвсем за кратко.
После — и за първи път, бях сигурен — се мярна сивобял пейзаж като повърхността на Луната. Появи се и изчезна, може би за секунда, в една малка област от периферното ми зрение, далече наляво. Звездин изпръхтя.
От дясната ми страна изникна гора — в сиво и бяло, — наклонена, като че ли се разминавахме под някакъв невъзможен ъгъл. Само фрагмент, просъществувал по-малко от две секунди.
След това части от горяща сграда под мен… Безцветни…
Откъслечно виене над главата ми…
Призрачна планина, по чийто най-близък склон се спуска факелно шествие…
Обесена на висок клон жена, със стегнато около врата й въже, изкривена настрани глава, завързани зад гърба й ръце…
Планини, обърнати наопаки, бели; черни облаци под тях…
Изтракване. Слабо усещане за вибрации, като че ли за миг сме докоснали твърда повърхност — кракът на Звездин може би се е опрял в камък. Усещането изчезва…
Проблясване.
Глави, търкалящи се надолу, кървави дири след тях… Смях отникъде… Закован за стена мъж, с главата надолу…
Отново бялата светлина, носи се на кълба, приижда на вълни…
Изтракване. Проблясване.
За миг, колкото трае един удар на сърцето, ние се движим по равен път под небе на чертички. Щом всичко изчезва, аз веднага го потърсвам отново, през Рубина.
Изтракване. Проблясване. Изтракване. Тътен.
Каменист път, водещ към висок планински проход… Все още безцветен, светът… Зад гърба ми, трясък като от гръмотевица…
Извъртях Рубина и го насочих като лупа, щом светът започна да избледнява. Успях да го върна… Два, три, четири… броях ударите на копитата, ударите на сърцето си по ехтящата околност… Седем, осем, девет… Светът стана по-ярък. Поех си дълбоко дъх и тежко въздъхнах. Въздухът беше студен.
Между гръмотевиците и тяхното ехо, чувам шум от дъжд. Върху мен не пада нищо, обаче.
Погледнах назад.
На около сто метра видях огромна стена от изливащ се дъжд. През нея съвсем слабо прозираха очертанията на планините. Пришпорих Звездин и започнахме да се движим малко по-бързо по почти равен каменист участък между два върха, подобни на кули. Светът пред нас все още е само скица в черно, бяло и сиво, небето е разделено на редуващи се ивици тъмно и светло. Влязохме в прохода.
Започнах да треперя. Искаше ми се да дръпна юздите, да спра, да си почина, да ям, да пуша, да сляза от коня и да се разходя наоколо. Ала всичко още твърде силно напомняше за онзи изтрит от бурята свят, за да си позволя каквото и да било отпускане.
Звънът от копитата на Звездин ехтеше из прохода, където скалите от двете страни се издигаха право нагоре към нашареното като зебра небе. Надявах се планините да спрат бурята, но инстинктивно долавях, че няма да могат. Това не беше обикновена буря и аз изпитвах ужасното чувство, че тя се простира назад чак до Амбър и щях да попадна в капана й и да се загубя в нея завинаги, ако не беше Рубина.
Докато наблюдавах странното небе, около мен се завъртя вихрушка от бледи цветя и освети пътя ми. Приятен аромат изпълни въздуха. Гръмотевиците зад гърба ми заглъхнаха. Скалите покрай мен бяха пронизани от сребърни жилки. Светът изглеждаше здрачен от осветлението и когато се измъкнах от прохода, видях под себе си долина в чудновата перспектива, с невъзможни за измерване разстояния, пълна с естествени на вид островърхи кули и минарета, които отразяваха подобната на лунна светлина от ивичестото небе. Тази картина ми напомни една нощ в Тир-на Ногт, осеяна със сребристи дървета, посипана с езерца-огледала, пресичана от носещи се духове, на места почти на стъпаловидни тераси, прорязани от нещо, прилично на продължение на пътя, който следвах. Долината се лееше на вълни и навяваше тъга, обагрена с непонятни петънца от ярка светлина, лишена от всякакъв признак за обитаемост.