Без да се поколебая, започнах да се спукам. Земята около мен беше суха и бяла като кост… а онова там, в далечината вляво, не беше ли едва забележим черен път? С труд успявах да го различа.
Вече не бързах, тъй като виждах, че Звездин е уморен. Ако бурята не ни настигнеше твърде скоро, смятах, че ще можем да си починем край едно от езерцата в долината под нас. И аз самият бях уморен и гладен.
Докато се спускахме, не спирах да се оглеждам, но не забелязах нито хора, нито животни. Вятърът издаваше нежен, пеещ звук. Покрая пътя се полюшваха бели цветя, когато стигнах в ниското, където започваше растителността. Хвърлих поглед назад и видях, че бурята още не е прехвърлила планинското било, ала облаците продължаваха да се трупат зад него.
Яздех все по-надолу сред тази странна местност. Цветята отдавна бяха престанали да се сипят около мен, но във въздуха се долавяше слаб аромат. Не се чуваше никакъв друг шум, освен звуците, които ние издавахме и свиренето на постоянния вятър, идващ от дясната ми страна. Навсякъде наоколо се издигаха странни скални образувания, почти напомнящи скулптури с чистотата на линиите си. Още се носеха мъгли, а бледата трева влажно проблясваше.
Докато следвах пътя към залесения център на долината, перспективата продължаваше да се променя около мен, изкривяваше гледката, променяше разстоянията. Изоставих пътя и кривнах наляво към близкото, както ми се струваше езерце и то сякаш взе да се отдалечава, докато напредвах. Когато все пак накрая стигнах до него, слязох от седлото и топнах пръста си във водата, за да я опитам — тя се оказа ледена и сладка.
Напих се хубаво и уморено седнах да погледам как пасе Звездин, докато аз преглъщах студената храна от торбата си. Бурята все още се мъчеше да прехвърли планините. Задълго се вгледах в нея. Ако татко се бе провалил, значи това беше началото на Армагедон и цялото ми пътуване ставаше безсмислено. Нямаше никакъв смисъл да потъвам в подобни мисли, защото знаех, че трябва да продължа, каквото и да ставаше. И все пак, не можех да се спра. Нищо чудно да стигнех до местоназначението си, да видех как печелим битката и после всичко да бъдеше изтрито. Нямаше смисъл… Не. Не беше безсмислено. Щях да се опитам и щях да продължа да се опитвам до самия край. Това беше достатъчно, дори всичко да се окажеше напразно. Проклетият му Бранд! Като начало…
Стъпки.
За миг бях на крака, обърнат натам, с ръка върху дръжката на меча.
Срещу мен стоеше жена, дребничка, облечена в бяло. Имаше дълга черна коса, дълбоки тъмни очи и се усмихваше. Носеше плетена кошница, която постави на земята между нас.
— Сигурно си гладен, благородни рицарю — заговори тя на тари със странен акцент. — Видях те да идваш. И ти донесох това.
Усмихнах се и заех по-нормална поза.
— Благодаря — рекох. — Аз съм… Аз съм Коруин. А ти?
— Лейди — каза тя.
Повдигнах вежда.
— Благодаря ти… Лейди. Тук някъде ли живееш?
Жената кимна и коленичи да отвори кошницата.
— Да, домът ми се намира ей там, край езерото — посочи с брадичка на изток… към черния път.
— Разбирам — измърморих аз.
Храната и виното в кошницата изглеждаха истински, пресни, апетитни, по-хубави от студената ми дажба. Бях подозрителен, разбира се.
— Ще хапнеш ли заедно с мен? — попитах.
— Ако желаеш.
— Желая.
— Чудесно.
Тя постла покривка, седна срещу мен, извади храната от кошницата и я подреди помежду ни. После я сервира и бързо опита от всичко по малко. Почувствах се малко подъл в този момент, но само малко. Не беше обичайно на подобно място да живее жена, очевидно сама и да чака с нетърпение да мине първия срещнат, за да го подкрепи. Дара също ме бе нахранила при първата ни среща; и тъй като може би наближавах края на пътешествието си, сега бях вероятно в териториите на врага. Черният път се намираше прекалено близо и на няколко пъти улових Лейди да гледа към Рубина.