С приближаването към прохода пътят ставаше все по-стръмен и Звездин забави ход. Белите ивици небе над главите ни придобиваха червеникав оттенък, който постепенно ставаше по-дълбок. Като стигнахме началото на прохода, целият свят изглеждаше обагрен с кръв. Щом навлязохме в широкия, скалист каньон, срещу нас задуха силен вятър. Теренът стана по-равен, макар че продължавахме да се изкачваме и аз все още не можех да видя какво има след прохода.
Както яздех, нещо изтрака в скалите от лявата ми страна. Погледнах нататък, но не видях нищо. Реших, че е било падащ камък. След половин минута Звездин потръпна под мен, изцвили ужасяващо, изви се рязко надясно, после започна да се свлича на лявата си страна.
Отскочих встрани и когато и двамата паднахме, видях, че ниско зад десния преден крак на Звездин стърчи дълга стрела. Изтъркалях се по-далеч от него и щом спрях на едно място, погледнах нагоре в посоката, от която трябва да бе дошла.
Върху скалния ръб от дясната ми страна, на около десет метра над мен, стоеше фигура на мъж с арбалет. Той вече обтягаше назад тетивата и се приготвяше за нов изстрел.
Знаех, че не мога да стигна до него навреме, за да го спра. Затова потърсих някакъв камък с размери като на бейзболна топка, намерих едни в основата на скалата зад гърба ми, грабнах го и се помъчих да не позволя на яростта да ми попречи да хвърля точно. Тя не ми попречи, може би дори прибави малко допълнителна сила в замаха ми.
Камъкът го улучи в горната част на лявата ръка, той извика и изпусна арбалета. Оръжието изтрополи по камъните и спря от другата страна на пътя, почти точно срещу мен.
— Мръсен негодник! — изкрещях аз. — Ти уби коня ми! Ще платиш с главата си за това!
Пресякох пътя и се огледах за най-бързия начин да се кача горе при него. Видях такава възможност вляво от мен. Забързах натам и започнах да се катеря. Миг по-късно светлината падаше под по-подходящ ъгъл и успях да видя както трябва мъжа, свит почти надве, разтриващ ръката си. Беше Бранд. Косата му изглеждаше още по-червена на тази кървава светлина.
— Свършено е с теб, Бранд — заявих аз. — Единственото, което ми се иска, някой да го бе направил много по-отдавна.
Той се изправи и ме изгледа за момент как се катеря. Не посегна към меча си. Само, когато стигнах горе, може би на около седем метра от него, кръстоса ръце пред гърдите си и наклони глава.
Измъкнах Грейсуондир и заприближавах. Признавам, че бях готов да го убия в тази и в каквато и да било друга поза. Червената светлина стана по-дълбока и ние изглеждахме, сякаш бяхме окъпани в кръв. Вятърът виеше наоколо, а от долината под нас се носеше гръмотевичен тътен.
Бранд просто се стопи пред очите ми. Очертанията му станаха неясни и когато стигнах до мястото, където стоеше, той бе изчезнал напълно.
Заковах се на място и взех да проклинам, като си спомних думите, че той се бил превърнал в нещо подобно на жива Фигура и можел за съвсем кратко време да се прехвърля, където си пожелае.
Отдолу долетя някакъв звук…
Втурнах се към ръба и погледнах. Звездин продължаваше да рита и да кърви, а видът му разкъса сърцето ми. Но той не беше единствената разстройваща гледка.
Бранд беше под мен. Той бе вдигнал арбалета и започваше отново да го зарежда.
Огледах се за друг камък, ала нямаше под ръка. Тогава забелязах един малко по-далеч, в посоката, от която бях дошъл. Забързах натам, прибрах меча и вдигнах камъка. Той беше с размерите на пъпеш. Върнах се при ръба и потърсих Бранд.
Не се виждаше никакъв.
Изведнъж се почувствах ужасно уязвим. Бранд умееше да се прехвърля, където си поиска и точно в този момент може би се прицелваше в мен. Хвърлих се на земята, като паднах върху донесения камък. След миг чух стрелата да се блъсва от дясната ми страна. Този звук беше последван от смеха на Бранд.
Изправих се пак, знаейки, че му трябват поне няколко мига, за да зареди оръжието си. Погледнах по посока на смеха и го видях върху каменния корниз на отсрещната страна на прохода — на около пет метра по-високо от мен и на близо двайсет метра разстояние.
— Съжалявам за коня — обади се той. — Целех се в теб. Но този проклет вятър…
Аз вече бях забелязал една ниша и се втурнах към нея, като държах камъка вместо щит. Оттам го загледах как опъва тетивата.
— Труден изстрел — извика Бранд и вдигна оръжието. — Предизвикателство за моето майсторство. Ала със сигурност си струва усилията. Пък и имам още много стрели.
Той се разсмя, прицели се и стреля.
Приведох се, като държах камъка пред корема си, но стрелата удари на около половин метър вдясно от мен.
— Допусках, че точно така може да стане — заяви Бранд и започна отново да зарежда оръжието. — Трябва, обаче, да установя влиянието на вятъра.