Выбрать главу

Огледах се за по-дребни камъни, които да използвам за муниции, както бях направил преди. Наоколо нямаше никакви. Замислих се тогава за Рубина. Предполагаше се, че той би трябвало да ме спаси, ако съм заплашен от непосредствена опасност. Но имах неприятното усещане, че за това бе нужно заплахата да е наблизо, а Бранд го знаеше и се възползваше от тази особеност. И все пак, дали не можех да направя нещо друго с Рубина, за да му попреча? Виждаше ми се твърде далече за номера с парализата, но веднъж вече го бях победил с контрола над времето. Зачудих се колко ли е далече бурята. Потърсих я мислено. Установих, че ще ми трябват минути, с каквито не разполагах, за да създам необходимите условия и да стоваря някой гръм върху главата му. Но виж, ветровете бяха друго нещо. Насочих се към тях, улових ги…

Бранд беше почти готов за следващия си изстрел. Вятърът засвири през каньона.

Не зная къде удари поредната му стрела. Не беше около мен във всеки случай. Той се зае отново да зарежда арбалета. Аз започнах да подготвям обстановката за гръмотевица…

Когато Бранд нагласи стрелата и пак вдигна оръжието, аз отново пуснах вятъра. Видях го да се прицелва, после си пое дъх и замръзна. Накрая свали арбалета и се загледа в мен.

— Току-що ми хрумна — извика той, — че държиш този вятър в джоба си. Прав ли съм? — Огледа се на всички страни. — Не е честно, Коруин. Но сигурно бих могъл да намеря място, където това да е без значение. Аха!

Продължавах да подготвям гръмотевицата, с която да го ударя, но ми трябваше още време. Погледнах към мрачното небе на червени и черни ивици — над нас се оформяше нещо като облак. Щях да успея, но не веднага…

Бранд избледня и отново изчезна. Започнах трескаво да го търся.

И в този момент той се появи пред мен. Бе дошъл от моята страна на каньона. Стоеше на десетина метра в южна посока, а вятърът духаше в гърба му. Знаех, че не бих могъл да го обърна навреме. Помислих си, дали да не хвърля камъка. Ала Бранд сигурно щеше да се наведе, а аз щях да остана без никаква защита. От друга страна…

Той вдигна арбалета към рамото си.

Спри! извика собственият ми глас в съзнанието ми, докато продължавах да размествам небето.

— Преди да стреляш, Бранд, искам да ми кажеш нещо. Става ли?

Той се поколеба, после свали леко оръжието.

— Какво?

— Истина ли е онова, което ми каза: за татко, за Лабиринта, за настъпването на Хаоса?

Бранд отметна назад глава и се разсмя — цяла серия от кратки излайвания.

— Коруин — заяви след това, — не мога да ти опиша какво удоволствие ще ми достави да те гледам как умираш, без да знаеш нещо, което е толкова важно за теб.

Той отново се разсмя и започна да вдига оръжието. Аз се приготвих да хвърля камъка и да се втурна към него. Ала никой от нас не успя да изпълни намеренията си.

Силен крясък долетя откъм небето и сякаш част от него се откъсна и падна върху главата на Бранд. Той изкрещя и изпусна арбалета. Вдигна ръце, за да прогони съществото, което го бе нападнало. Червената птица, носителка на Рубина, родена от моята кръв и ръцете на баща ми, се бе върнала, за да ме защити.

Захвърлих камъка и се устремих към Бранд, като измъкнах меча си в движение. Той удари птицата и тя отлетя, набра височина и закръжи за ново спускане. Бранд прикри с две ръце лицето и главата си, но не преди да съм забелязал кръвта, която течеше от лявото му око.

После започна да избледнява, още докато тичах към него. Ала птицата се спускаше като бомба и успя още веднъж да забие ноктите на краката си в главата на Бранд. След това и тя взе да избледнява. Той посягаше към рубинения си нападател, който махаше с криле и кълвеше, когато и двамата изчезнаха.

Стигнах до мястото на действието и намерих там единствено падналия арбалет. Стъпках го с ботуш.

Не, още не е дошъл краят, проклет да е! Докога ще ме тормозиш, братко? Колко далеч трябва да стигна, за да приключи всичко между нас?

Изкатерих се обратно до пътя. Звездин беше още жив и се наложи аз да го довърша. Понякога си мисля, че изобщо не е трябвало да се захващам с цялата тази работа.

VII

Купа със захарен памук.

Щом излязох от прохода, пред очите ми се разкри нова долина. Поне аз реших, че това е долина. Не се виждаше нищо под покривката от облаци/мъгла.

Една от червените ивици в небето преминаваше в жълто; друга ставаше зелена. Това ми повдигна леко духа, тъй като небето започваше да наподобява видяното, когато се бях озовал на края на света, срещу Царството на хаоса.

Нарамих багажа си и тръгнах надолу по пътя. Постепенно вятърът утихваше. В далечината ечаха гръмотевиците на бурята, от която бягах. Зачудих се къде ли е отишъл Бранд. Имах чувството, че известно време няма да ми се пречка.