Към средата на склона, когато мъглата вече тъкмо започваше да пълзи и да се вие около мен, забелязах едно старо дърво и си отсякох от него тояга. Дървото като че ли изпищя, в мига, в който отделих клона му.
— Дяволите да те вземат! — долетя нещо като глас от ствола му.
— Ти си разумно? Съжалявам…
— Знаеш ли колко време съм отглеждал този клон? Предполагам, че сега ще вземеш да го изгориш.
— Не, няма — успокоих го аз. — Просто ми трябваше тояга. Чака ме дълъг път.
— През долината ли?
— Точно така.
— Ела по-близо, за да мога по-добре да усетя излъчването ти. В теб има нещо, което грее.
Направих крачка напред.
— Оберон! — възкликна дървото. — Познах те по Рубина.
— Не е Оберон — възразих. — Аз съм му син. Ала нося Рубина, за да изпълня неговата мисия.
— Вземи тогава клона ми, заедно с моята благословия. Давал съм подслон на баща ти в някои много особени дни. Той сам ме е посадил.
— Наистина ли? Едно от малкото неща, които никога не съм го виждал да прави, е да посади дърво.
— Аз не съм обикновено дърво. Той ме остави тук да отбелязвам границата.
— Каква граница?
— Аз съм краят на Хаоса и на Реда, зависи как ще погледнеш на мен. Бележа делението. Отвъд мен са валидни други закони.
— И какви са те?
— Кой би могъл да каже? Не и аз. Аз съм само една растяща кула от разумна дървесина. Но тоягата от моя клон може да ти е от полза. Посадена, тя е способна да разцъфне и в странни земи. Ала може и да не пусне корени. Кой би могъл да каже? Все пак носи я със себе си, сине на Оберон, към мястото, където отиваш сега. Усещам, че се приближава буря. Сбогом.
— Сбогом — отвърнах аз. — Благодаря.
Обърнах се и тръгнах надолу по пътя сред сгъстяващата се мъгла. Тя постепенно губеше розовия си оттенък. Поклатих глава, замислен за дървото, но тоягата, направена от него ми беше действително полезна за следващите неколкостотин метра, които се оказаха особено стръмни.
После видимостта малко се подобри. Скали, езерце със застояла вода, няколко дребни, тъжни дръвчета, покрити с парцали мъх, миризма на гнило… Забързах напред. От едно дърво ме наблюдаваше черна птица.
Щом я забелязах, тя размаха криле и мързеливо полетя към мен. Неотдавнашните събития ме бяха направили малко недоверчив към птиците, така че се дръпнах, като закръжи над главата ми. Ала тя кацна на пътя пред мен, наклони глава и ме заоглежда с лявото си око.
— Да — обяви след малко, — ти си този.
— Този какво?
— Този, когото ще придружавам. Нали нямаш нищо против да те следва една птица на лоша поличба, Коруин?
И се изкикоти, а после изпълни кратък танц.
— Не виждам как бих могъл да попреча на подобна безцеремонност. Откъде ми знаеш името?
— Аз те очаквам от самото начало на Времето, Коруин.
— Сигурно е било доста отегчително.
— Съвсем не беше чак толкова дълго тук, на това място. Времето е каквото го направиш.
Продължих да вървя. Отминах птицата и закрачих по-нататък. След няколко мига, тя изпърха край мен и кацна върху голяма скала от дясната ми страна.
— Аз се казвам Хюги — заяви тя. — Виждам, че носиш парче от стария Иг.
— Иг ли?
— Вечно сърдитото древно дърво, което чака при входа на това място и не позволява на никого да си отдъхне сред клоните му. Обзалагам се, че здравата ти се е разкрещял, когато си отсякъл тоягата. — Хюги се разсмя звънливо при тези думи.
— Напротив, държа се много достойно.
— О, да. Като че ли е имал някакъв избор, след като вече работата е била свършена. Много ще ти е полезен този клон, няма що.
— Засега ми служи отлично — възразих аз и леко замахнах по посока на птицата.
Тя хвръкна по-далеч от него.
— Хей! Никак не е смешно!
Разсмях се.
— Аз пък си мислех, че е.
Подминах я и продължих напред.
Много дълго вървях през блатиста местност. От време на време някой порив на вятъра разчистваше мъглата пред мен. После отминавах и влажните валма отново скриваха всичко. Понякога ми се струваше, че долавям откъслечна музика — не можех да определя посоката — протяжна и някак тържествена, изпълнение на инструменти с метални струни.
Както си вървях, един глас отляво ме сепна:
— Пътнико! Спри и ме погледни!
Спрях и застанах нащрек. Ала през тази проклета мъгла не можех да видя нищо.
— Здравей — извиках аз. — Къде си?
И точно в този момент мъглата леко се вдигна и се озовах срещу огромна глава, с очи на равнището на моите. Те принадлежаха на, както изглеждаше, великанско тяло, потънало до раменете в блатото. Главата беше плешива, кожата бяла като мляко, с почти камениста структура. Тъмните очи вероятно ми се струваха по-тъмни, отколкото бяха, заради контраста.