— Разбирам — казах тогава. — Позатънал си малко. Можеш ли да освободиш ръцете си?
— Ако се напрегна с всички сили — дойде отговорът.
— Ами, чакай тогава да потърся нещо достатъчно здраво, за да се уловиш за него. Сигурно ще можеш да стигнеш доста надалече.
— Недей. Не е необходимо.
— Не желаеш ли да се измъкнеш? Мислех, че затова ме повика.
— О, не. Просто исках да ме забележиш.
Приближих се до него и го загледах, а мъглата отново започна да се сгъстява.
— Добре — заявих накрая. — Видях те.
— Убеди ли се в окаяното ми положение?
— Не съвсем, след като не полагаш никакви усилия и не приемаш помощ.
— За какво ми е да се измъквам оттук?
— Това си е твой проблем. Сам си отговори.
Обърнах се да си вървя.
— Почакай! Накъде си тръгнал?
— На юг, за да участвам в една игра на нравственост.
В този момент Хюги излетя от мъглата и кацна върху плешивата глава. Тя я клъвна и се разсмя.
— Не си губи времето, Коруин. Тук има много по-малко съдържание, отколкото изглежда на пръв поглед.
Устните на великана произнесоха името ми. После попита:
— Наистина ли е той?
— Той е, няма грешка — отвърна Хюги.
— Слушай, Коруин — рече затъналия великан. — Ти възнамеряваш да се опиташ да спреш Хаоса, нали?
— Да.
— Не го прави. Не си струва. Аз искам всичко да свърши. Копнея да се освободя от това положение.
— Вече предложих да ти помогна. Ти не пожела.
— Не ми е нужно такова освобождение. А край на всичко.
— Нищо по-лесно от това. Само си потопи главата и дълбоко поеми въздух.
— Не копнея единствено за личното си унищожение, а за край на цялата глупава игра.
— Убеден съм, че наоколо се намират и други същества, които предпочитат сами да вземат решение по този въпрос.
— Нека да свърши и за тях. Ще дойде време, когато ще се озоват в моето положение и ще се чувстват по същия начин.
— Е, тогава може да споделят и твоето мнение. Сбогом.
Обърнах се и продължих напред.
— Това се отнася и за теб! — изкрещя той след мен.
Закрачих по-нататък, а Хюги ме настигна и кацна на края на тоягата ми.
— Хубаво е да поседиш върху клона на стария Иг сега, когато не може да… Ау!
Тя рязко литна и закръжи над мен.
— Опари ме! Как успя да го направи?
Засмях се.
— Предавам се.
Хюги се повъртя малко, после се устреми към дясното ми рамо.
— Може ли да си почина тук?
— Заповядай.
— Благодаря. — Тя кацна. — Всъщност, главата е направо клиничен случай.
Вдигнах рамене и птицата запърха с криле, за да запази равновесие.
— Той се стреми към нещо — продължи тя, — но подхожда неправилно, като държи целия свят отговорен за собствените си грешки.
— Не ми се вярва. Не си направи труда, дори да се измъкне от калта.
— Имам предвид от философска гледна точка.
— А, от този вид кал ли? Много лошо.
— Целият проблем е в личността, в егото, в неговото вкопчване с една ръка в света, а с другата — в Абсолюта.
— О, такъв ли е случаят?
— Да. Виждаш ли, ние съществуваме и се носим по повърхността на събитията. Понякога ни се струва, че действително влияем на нещата и това ни кара да хвърляме напразни усилия. Което е голяма грешка, защото води до раждането на желания и изгражда едно фалшиво его, когато самото съществуване би трябвало да ни е достатъчно. А така възникват нови желания, нови безплодни усилия и ето как се оказваш затънал.
— В калта ли?
— Образно казано. Човек трябва твърдо да съсредоточи погледа си върху Абсолюта и да се научи да не обръща внимание на миражите, илюзиите, фалшивото усещане за собствена личност, което само раздвоява съзнанието и го превръща в измамен остров.
— Веднъж съм живял с фалшива самоличност. И тя много ми помогна да се превърна в абсолюта, който съм сега — аз.
— Не, това също е измама.
— Тогава онова „аз“, което може би ще съществува утре, ще ми благодари за тази измама, както съм благодарен аз на предишното.
— Не разбираш същността. Онова „ти“ също няма да бъде истинско.
— Защо?
— Защото то ще продължава да е пълно с тези желания и копнежи, които са те отделили от Абсолюта.
— И какво лошо има в това?
— Оставаш сам в свят от непознати, свят от феномени.
— Аз обичам да съм сам. Много ми е приятно да съм със себе си. А харесвам и феномените.
— И все пак Абсолюта винаги ще бъде там, ще те зове, ще събужда безпокойство.
— Чудесно, значи няма защо да бързам. О, да, разбирам за какво говориш. То приема формата на идеали. Всеки си има по няколко. Ако искаш да кажеш, че трябва да се стремя към тях, съгласен съм с теб.